Север Гансовски: Спасете декадактила!

Отдолу се чуваха приглушено виковете и кашлянето на слоночерите. По-точно не отдолу. Просто звукотърсачът-автомат, който безцелно шареше наоколо, бе уловил тези шумове и ги предаваше в прозрачната кабина на сто метра височина.

Без да става, Андрей протегна ръка, завъртя копчето под микрофона и звукът поутихна.

Над главата му се простираше безкрайният купол на свечеряващото се венерианско небе. В зенита то беше белезникаво зелено, с някакъв мъртвешки оттенък. На запад — зеленото преминаваше в белезникаво-синьо, после в синьо, във виолетово и над самия хребет Айнщайн — в пурпурночервено. Слънцето се бе скрило зад гигантски неподвижен облак, лъчите му тук-там пробиваха плътните карминени маси, като изтръгваха от мрака долу отделни склонове и върхове на планинските вериги — голи, безжизнени. Беше леко мъгливо, във въздуха се носеше някаква тежест. Атмосферата се бе разслоила на няколко етажа и така застинала.

Релефът долу изглеждаше като намачкана тъмна хартия. Само повърхността на езерото на пет километра от Центъра, отразяваща небето, беше светла и напомняше разтопена стомана — ярко петно сред застиналия хаос от падини и възвишения.

Всичко бе наред и все пак тревожното чувство не напускаше Андрей.

Предчувствие за надвиснала беда. Страх, който все повече се усилваше, колкото по-малко основание имаше да се страхува. Дежурният помисли, че подобно нещо, навярно, изпитва и войникът по време на война: на фронта затишие, нито един изстрел, но тишината предвещава…

Отново се огледа.

Наистина, очакваше се земетресение, но Центърът бе готов за него. Системата от блокове, стрели, хилядотонните (а на вид толкова леки) ажурни конструкции бяха така уравновесени, че да осигурят непокътнати научните, жилищни и производствени сгради. Центърът бе издържал вече десетки земетресения. Впрочем, и да се разрушеше, нямаше никакво значение. Той бе изоставен, ненужен както и другите центрове и запустели градчета. Хората си бяха отишли, напуснали планетата и само двама души бяха останали засега тук. Той — Андрей, и Вост — вторият дежурен. И само двамата биха загинали, ако цялата планета се разтърсеше от земетресения. Но такова нещо не можеше да се случи.

Андрей погледна през прозрачния под стадото слоночери; кафявата маса, разположила се на три километра от него, в подножията на подпорните кули. Дошли бяха вчера и никаква сила не можеше за ги помръдне от мястото. Щяха да ядат пълзящата трева. Да въртят тежките си глави, да изтръгват стеблата от почвата, поглъщайки ги заедно с пръстта, и щяха да идат на друго пасбище, едва когато на това не останеше стръкче трева. Добри животни, могъщи, но с един недостатък — от нищо не се боят. На Земята можеш да прогониш всяко животно от дадено място, като го подплашиш. Но на слоночерите това не действуваше. Андрей знаеше, че ако слезе сега долу и отиде при стадото, едрите, силни животни щяха да го заоглеждат с любопитство, някои ще се приближат, за да го подушат, но нито едно не ще избяга. Можеш да размахваш ръце, да крещиш, да хвърляш дори граната под носа им, да подпалиш храстите до тях — животните тъй и щяха да си изгорят, без да помръднат. Човекът се бе оказал безсилен пред това спокойно, уверено равнодушие. Някога слоночерите са бягали, но от година на година ставали все по-лениви. Главният дежурен не бе заварил това време. Знаеше го само от разказите на първите изследователи. Никога не бе чувал и тръбния им звук, напомнящ свирене на орган, с който водачът вдигал на крак побратимите си при опасност. Слоночерите ставали все по-мудни, по-дребни, някакви болести ги погубвали, а тропотът на неизброимите им стада и органният звук изчезнали в миналото заедно с горите, покриващи нявга цялата планета.

Андрей въздъхна: може би го гнетеше не точно тревожно чувство, а просто тъга. Ето, слоночерите дойдоха, ще изядат цялата трева наоколо — без остатък, непоправимо, така че тя повече никога не ще расте тук. А после ще се изнижат, оставяйки мъртвите и болните. Ще поскитат, докато намерят друго пасбище, за да унищожат и него и да намалят още повече пространството, на което единствено можеха да съществуват.

Но нали слоночерите пристигнаха вчера, защо не изпадна тогава в униние. Обратно, следеше с интерес, как се приближават. Животните се появиха откъм хълмовете над езерото, движеха се във верига едно след друго в тесния проход — тъмни петна, нанизани като мъниста на обединяващата ги тънка нишка — сянката. С бинокъла можеше да разгледа всяко едно подробно. Водачът, гордо животно, навлезе пръв в долината. Поклащаше се, оглеждаше наоколо, пристъпваше от крак на крак в непробиваемата си рогова броня, чиито свръзки те караха да си спомниш за средновековните рицарски ризници. При него дойдоха и другите водачи, сякаш да обсъдят нещо, после всички потеглиха към подпорните кули на Центъра…