Север Гансовски: Спасете декадактила!

Андрей потръпна. Нова вълна на страх сви сърцето му. Що за глупост?! Протегна ръка, завъртя лостчето на таблото.

— Вост…

— Какво има?

Отговорът дойде мигновено, сякаш Вост очакваше, че главният дежурен ще го повика.

— Какво правиш?

— Нищо… Слушам слоночерите.

Гласът се чуваше така, като че Вост седеше на две крачки от Андрей, а не на километър, в също такава прозрачна кабина.

— Не ти ли е страшно?

— Да. И на теб ли?

— Аха. Може би е от самотата. Като си представя, че и да викнеш, зовът ти ще се понесе над черната пустиня и никой не ще чуе.

— Престани! И без това ме е налегнала такава тъга… — Вост замълча, после добави: — Въобще, обзел ме е някакъв страх, но не като пред земетресение. По-друг. Хайде, стига, ще изтраем някак.

Андрей кимна, макар че Вост не можеше да види. Премести лостчето в предишното положение. После се извърна и включи Книгата на Загиналите.

Всъщност, това не беше книга, а магнитофонен запис. Преди половин столетие експедиция „Юпитер-1“ бе претърпяла авария. Корабът трябвало да заобиколи планетата, но бил привлечен от гигантското газово кълбо. Още в самото начало тримата членове на екипажа разбрали, че от съдбоносния момент, когато се изменила орбитата на полета, им остава да живеят броени дни. Летели право срещу смъртта. Никой не бил виновен за случилото се. Млади, пълни с енергия, тримата били обречени, човечеството не можело да им помогне — делели ги милиони километри черен космичен вакуум. Озовали се насаме с равнодушната Вселена, в тези последни седмици те записали мислите си на лента, излъчвайки записа просто наслуки. Връзката им със Земята била прекъсната — радиационният екран на „Юпитер“ не пропускал сигналите. Не знаели дали ще стигнат думите им до хората. Но автоматичната станция на Ганимед уловила голяма част от предаването и така Книгата на Загиналите влязла в световния фонд на класиката.

Спокойно, простичко, съзнавайки, че казаното вече не ще повлияе на собствената им съдба, тримата говореха за съдбата на човечеството с безстрастна обективност. Андрей особено харесваше третия — членовете на екипажа не бяха поставили имената си под текста. И макар после от анализа да се разбра кой текст на кого е, записът бе издаден така, както е бил направен.

Глухият глас изпълни кабината.

„Днес е двадесетото денонощие. Изчислихме, че ни остават още осемнадесет. Ако, разбира се, не се случи нещо по-рано. В момента всеки си помисли, че е по-добре да стане по-рано и внезапно, но никой не продума. Въобще, сега съжалявам, че взехме решение да не обсъждаме Проблемата за смъртта, изобщо да не споменаваме за нея. Прибързано решение, което сега ни подтиска като догма. Всеки се преструва, че не мисли за смъртта, макар да е неизбежна. Лицемерието уморява, но въпреки това всеки поглежда другия и си мисли: «Защо пък аз да наруша обещанието, нека той…» Тъй или иначе, настроението ни в 6:00 «сутринта» беше лошо. Току-що бяхме чули колко време още ни остава да живеем, всички мълчахме, никой не се сещаше какво да каже. И тогава ни дойде на помощ нашата катеричка. Напрежението поспадна. Катеричката скочи върху таблото на стигометъра, седна, скръстила лапички на коремчето, протегнала задното си краче. И заприлича на дебелия францискански монах от Рабле, който след обилен обед лицемерно разсъждава за греховността на всичко земно. Досега не бяхме виждали катеричката в такава поза. Третият я посочи и всички се засмяхме — нали все пак бяхме още живи.

Дори е странно колко много ни дава малката жива топчица. Присъствието на животното постоянно ни напомня, че сме хора. Навярно, ако на Земята от самото начало не бе имало друга живинка освен човека, той никога не би станал Човек с главна буква. И обратното, ако някога дойде такова време, че на Земята не останат други същества освен хората, то ще е началото на гибелта на човечеството. За да разберем кои сме, на нас ни е нужно постоянно да сравняваме себе си с онова, което не сме.

Тук, в бездънните глъбини на Космоса, особено ясно разбираш колко ценно е крехкото и толкова рядко образувание — животът. Сега, когато ни е известно, че на Марс няма живот и че около най-близките звезди няма планети, ние се оказахме едва ли не самотни в тази част на Галактиката. Някога на Земята е било важно едно, после — друго, но сега безспорно най-главното за съдбата на човечеството е дали ще съумее да спаси и запази основния капитал, онова количество от видове и оттенъци на живот, което ние хората заварихме, когато станахме стопани на Слънчевата система. Антилопа може да роди само антилопата, носорог — само носорогът. И ако унищожим последната двойка носорози, такива животни вече никога не ще има. Произлезли са от някакви бронтотерии, те на свой ред от палеотапируса и така нататък, като се връщаме назад във времето, ще стигнем до първичната клетка на живота. А процесът на еволюцията е неповторим. Дори когато загива велико произведение на изкуството, ние можем частично да го възстановим или да намерим сходно. Но изчезналият отряд животни е друго нещо. В природата — когато губиш нещо, го загубваш завинаги. Затова все повече ме безпокои положението на Венера“.