Север Гансовски: Електрическо вдъхновение

— Същината на моето откритие — каза Изобретателя, който внимателно пристъпваше след главния режисьор през купчините задкулисен боклук и мъкнеше след себе си тежък метален сандък — се състои в това, че аз изхвърлям от театъра такива остарели понятия като вдъхновение, талант и други подобни. Въобще премахвам човека. Но, първо, няколко думи за изкуството. Както знаете, изкуството е преди всичко общуване. В случая, тоест в театъра, общуване между актьора и зрителя от разстояние.

— Знам, знам — отвърна главният режисьор. Той намръщено се вглеждаше в задната част на декора от „Необозрими далечини“, захвърлен върху зелената полянка от „Сержантът от милицията“. — Ама че хора, а? Колко пъти съм казвал да не трупат тук тези вехтории. Ако стане пожар, кого ще дърпат? — После се обърна към Изобретателя. — За изкуството знам всичко. Нали в института само с това ни тъпчеха главите. А откъде да вземеш тридесет метра тюл за „Двете братлета“, никой не ти казва. — Режисьорът внезапно спря и като порови в купчината декори, измъкна оттам парче лен, оцветено с отровнозелена анилинова боя, подозрително го огледа. — Това пък какво е?… Питам, какво е това? — повиши глас. — Хей, има ли някой тук?… Разбирате ли какво са направили? — обърна се той към Изобретателя. — Разрязали са арката от „Мария Стюарт“.

Изобретателя деликатно замълча. Само остави на пода кутията с грубо изведените превключватели.

От тъмните дълбини на помещението се появи човек с овехтяло детско сако и боядисани ръце. Върху лицето му бе изписана повест за повече от скромна заплата, за работа на „гол ентусиазъм“, за липсата на почти всякакви материали, която веднага издаваше художника от провинциален театър.

С треперещ глас човекът обясни:

— Аз я разрязах, Салтан Алексеевич. Трябваше да се направят драпериите в квартирата на Чебоксарови от Луди пари".

— Какво-о-о!? — Главният режисьор пребледня, после лицето му придоби морав оттенък — Та нали утре даваме „Мария“ едновременно с „Лудите“. — Той се обърна към Изобретателя. — Как ви се струва, нима може да се работи така?

Лицето на Изобретателя беше насечено от бръчки, дълбоки като пукнатини в земната кора. Челюстта му бе издадена, а синкавочерните му гъсти коси сякаш израстваха от веждите. Но въпреки неандерталската си външност той бе патил и препатил човек и отново избягна отговора, като направи неопределен жест.

Художникът пристъпи от крак на крак и на края каза:

— Наложи се, Салтан Алексеевич. Зрителите взеха да мърморят. Аз самият чух през антракта някакъв човек да казва: „В пояснението на Островски се казва «богато обзаведена гостна», а това тук е по-скоро пушалнята на театъра, отколкото апартаментът на Чебоксарови…“ Нали знаете какви хора има? А за „Мария“ ще вземем сивия параван от „Вярвам в теб“. Той добре поема светлината.

— Не! — почти изписка главният режисьор. — Това не е живот. — Втората фраза прозвуча в басовия регистър. — Още днес си подавам оставката. Забравихте ли, че в същото време върви и „Вярвам в теб“? — Той се потупа по джобовете с треперещи ръце, намери шишенцето с нитроглицерин, извади таблетка, пъхна я под езика си и страдалчески се подпря на малкото, мръсно сутеренно прозорче.

Художникът се прокашля — щом веднъж е почнал…

— Салтан Алексеевич, освен това исках да ви кажа, че резервната лупа на втория прожектор се спука — от пренагряване. А Смирнов, осветителят, днес не дойде на работа. Беше почнал да оправя кабелите в първа ложа и така ги остави. Ще трябва някак си да се оправяме.

Без да отговаря и да се обръща, главният режисьор само вяло махна с ръка.

А зад прозореца си течеше животът на провинциалния град, който нямаше нищо общо с изкуството. Девойчета, целите облечени в найлон, претичваха край древната църква, построена през VI, а може би и през XVI век. Край новопостроените блокове момиченца скачаха на въже. По праисторическите павета с достойнство крачеше сътрудникът на районния комитет на път от столовата към службата си. Чудовищната, тихоокеанска ширина на изпратените маншети на панталоните му беше предизвикателство към всякакви модни течения. Някакъв шофьор се бе показал от високата кабина на своя МАЗ и викаше с клаксон възлюбената си.

И изведнъж главният режисьор им завидя. Той разбра, че целият му живот е бил една огромна грешка. И във ВИТИЗ не трябваше да влиза, и бракът му беше неудачен — взе жена, която и досега му натяква за столицата и за това, че напразно е дошъл в това забутано градче, а и тукашната публика не го разбира и все още не го признава. И изобщо всичко му се стори лошо и неприятно.