Север Гансовски - Електрическо вдъхновение

Изведнъж в стаята започна да надвисна нещо. Замириса на малка катастрофа. Всичко изглеждаше безсмислено и несигурно. Земята безцелно се въртеше около своето Слънце, планетите напразно и безнадеждно пътуваха по орбитите си. Шофьорът на камиона отвън продължаваше да натиска клаксона, но беше повече от ясно, че никой няма да се покаже. Безмилостните закони на физиката все по-бързо и по-бързо тласкаха Земята, Слънцето и цялата Галактика към дълбините на черните космически бездни, а от дяволските им недра вече се носеше насреща Антигалактиката, за да изчезне всичко в един колосален взрив. Нямаше смисъл да се търси другият дунапренов храст. Настъпваше краят на света.

Главният режисьор почувствува, че косъмчетата по ръцете му настръхват. В гърлото му беше застанало нещо поресто, той едва дишаше. Беше стъпил на земята, а имаше чувството, че се намира на разпадащ се сал, който се носи към водопад. Искаше му се да закрещи, да побегне, но не можеше да се помръдне.

— Това е страх — каза Изобретателя. — Сега индуцирах страх — Той се наведе и изключи апарата.

Почти веднага от улицата се чу радостен басов вик:

— Манюра!

Нечии бързи крачета притичаха край ниското прозорче. МАЗ-ът весело изрева и мощната кола се понесе надолу по улицата.

Слънцето се мъчеше да проникне в стаята през прашните изрисувани стъкла. Победоносно се надуваха огромните полегнали листа на лопуша. Всичко си беше на мястото. Очарованието свърши.

— Разбирате ли — засуети се Изобретателя, — самият аз изпитвах само ей толкова страх. — И той показа крайчеца на пръста си. — А апаратът усили емоцията и я предаде на вас. Но работата не е само в това. Другото важно нещо в моето откритие е, че аз превеждам всички елементи на актьорското майсторство на езика на електростатиката и електродинамиката. Вживяването, общуването, обаянието за мен не са нищо повече от радио и електричество. Ако сте чели статията ми „Перцепция и аперцепция при ролевите…“

— Вижте какво — главният режисьор изведнъж се ядоса, — стига сте ми надували главата с тази ваша перпе… Как беше там? С една дума, с тази същата. Направо ми кажете какво можете да направите за нас и какво ви е нужно, за да го направите. Да не мислите, че имам време да слушам теориите ви?

— Трябва ми актьор — прочувствено каза Изобретателя. — Или актриса. Най-слабата ви творческа единица. И тя така ще изиграе ролята си, че всички ще изпопадат.

— С това трябваше да започнете. Ей сегичка ще ви покажа Заднепровска. Наскоро й отрязахме от заплатата и сега съжаляваме. Вече ходи и при прокурора, и в районния комитет. Елате горе. Сега тъкмо е на репетиция. Кутията може да оставите тук.

В репетиционната зала, където благодарение на някакво архитектурно чудо температурата и през зимата, и през лятото си оставаше точно нула градуса по Целзий, се поставяше някаква пиеса от местен автор.

Главният режисьор и спътникът му влязоха. При появяването на страшния вожд по сините от студ лица на актьорите премина тръпка, след което шест чифта очи се обърнаха към Изобретателя и в тях се отрази едно и също: „Кой е този? Ще промени ли с нещо съдбата ми? Дали няма да ми помогне да се измъкна от тази дупка?“ Но главният веднага угаси пламналите за миг надежди.

— Другарят Бабашкин е от Хипротеатъра. Дошъл е да огледа осветителната ни апаратура. — Той посочи един стол на Изобретателя. — Седнете, а после ще се заемем със… Моля ви, продължавайте, Борис Хенрихович.

Поредният режисьор, Борис Хенрихович, който също беше пребледнял при вида на главния, направи знак и репетицията продължи.

Героят любовник, едър мъж с театрално-енергично лице и сини очи, влезе в ограденото със столове пространство, призвано да изобразява селска къща, и седна до масата.

След него в пространството влезе отрицателният герой.

— Здравейте, другари.

— Застанал като каменен, не можеш го мръдна от мястото му. Прищяло му се всичко изведнъж… Здравейте.

— Не, „здравейте“ не го казвате вие — поправи го поредният режисьор.

— А кой го казва?

— Наистина, кой казва на това място „здравейте“?

Героинята кокетка, която се бе вцепенила при пристигането на главния, се сепна:

— Ах, май че аз го казвам! Извинете, моля ви… Впрочем не. При мен също е зачеркнато — ето вижте…

И нататък все в същия дух. Местният автор, който също седеше в залата, взе нервно да потрепва с пръсти по коляното си, а устните му се изкривиха в саркастичната усмивка на непризнат гений. Той повдигна рамене и пърхотът като облаче се посипа от дългата му буйна коса върху яката на габардиненото му сако. Вече трети сезон местният автор досаждаше на театъра с разни статийки от рода на: „Встрани от живота“, „Без компас“, „Без творчески плам“ и тям подобни. Той искаше да стане драматург, каквото и да струва това на зрителите, и привлече на своя страна районния изпълнителен комитет, многочислените събрания на трудещите се и дори началника на местния гарнизон. А появяването му тук, в замръзналата репетиционна, беше заключителният етап на великата битка.