Север Гансовски: Денят на гнева

От обраслата с гъста трева долина изскочиха двама конници и се заизкачваха нагоре по планината. Пръв бе лесничеят на пъстросив жребец, а зад него Доналд Бегли на червеникава кобила. По каменливата пътека кобилата се спъна и падна на колене. Както се бе замислил, Бегли едва не се изтърси, защото английското му седло за надбягвания се бе свлякло на врата на коня.

Лесничеят го изчака да се качи.

— Не й давайте да си навежда главата, спъва се.

Бетли го погледна ядосано и прехапа устни. Можеше и по-рано да предупреди, дявол да го вземе! Беше ядосан и на себе си, защото кобилата го бе излъгала. Когато я оседлаеше, тя бе издула корема си и сега ремъците бяха съвсем отпуснати.

Той така силно дръпна юздите, че конят се изправи и отстъпи назад.

Пътеката отново стана равна. Движеха се по платото, а пред тях се издигаха обраслите с иглолистни гори върхове на хълмовете.

Конете правеха дълги крачки, на моменти се надпреварваха и минаваха в тръс. Когато кобилата се откъснеше напред, Бегли виждаше гладко избръснатите мършави бузи на лесничея и мрачните му очи, втренчени в пътя. Той сякаш изобщо не забелязваше спътника й.

„Аз съм твърде непосредствен — мислеше си Бегли. — И това ми пречи. Вече пет пъти го заговарям, а той или мълчи, или ми отговаря едносрично. Не ме смята за нищо. Сигурно си мисли, че ако човек е приказлив, той непременно е бъбривец и не трябва да се уважава. Явно в тези пущинаци нямат представа за реалните неща. Мислят си, че да си журналист, не значи нищо. И то такъв журналист, какъвто… Добре тогава, и аз няма да го питам. Все ми е едно!…“

Но постепенно настроението му се оправи. Бегли бе късметлия и смяташе, че на всички им е толкова приятно да живеят, както и на него. Необщителността на лесничея го учудваше, но не изпитваше неприязън към него.

Сутринта времето беше мрачно, но сега се проясни. Мъглата се вдигна, мътната пелена в небето се разкъса на отделни облаци. Огромните им сенки бързо тичаха по тъмните гори и дефилетата и подчертаваха още повече суровия, див и волен характер на местността.

Бегли потупа кобилата по влажната и миришеща на пот шия.

— Май че са те оставяли нощем да пасеш със спънати крака и затова сега се препъваш. Нищо, ще се разберем.

Той отпусна поводите и настигна лесничея.

— Мистър Мелер, в тоя край ли сте роден?

— Не — отговори лесничеят, без да се обръща.

— Къде тогава?

— Далеч.

— Отдавна ли сте тук?

— Отдавна. — Мелер се обърна към журналиста: — По-добре ще е да приказвате тихо, иначе могат да ви чуят.

— Кои?

— Отарките, разбира се. Ще ни чуе един и ще каже на другите. А може просто да ни причака, да скочи изотзад и да ни разкъса… И изобщо най-добре ще е да не знаят защо сме тук.

— Често ли нападат? Във вестниците писаха, че такива случай почти няма.

Лесничеят не отговори.

— А те сами ли нападат? — Бегли неволно се огледа. — Или също стрелят? Имат ли някакво оръжие? Пушка или автомат?

— Те стрелят много рядко. Ръцете им не са така устроени… Пфу, не ръцете, а лапите! Оръжието е неудобно за тях.

— Лапи — повтори Бегли. — Значи, вие тук не ги смятате за хора.

— Кои? Ние ли?

— Да, вие. Местните жители.

Лесничеят се изплю.

— Разбира се, че не ги смятаме. Нито един човек тук не ги смята за хора.

Той говореше отсечено, но Бегли вече бе забравил за решението си да мълчи.

— Кажете ми, вие разговаряли ли сте с тях? Вярно ли е, че говорят добре?

— Старите приказват добре. Онези, които са били още в лабораторията… Младите по-лошо. Но въпреки всичко младите са по-опасни. По-умни са и главите им са два пъти по-големи. — Изведнъж лесничеят спря коня си. — Вижте какво, безполезно е да говорим за това. Всичко е напразно. Вече десет пъти съм отговарял на тези въпроси.

— Кое е напразно?

— Ами цялото ни пътуване. Нищо няма да излезе от него. Всичко ще си остане, както преди.

— Защо ще си остане? Аз съм от влиятелен вестник. Ние имаме големи пълномощия, а материалът се подготвя за сенатската комисия. Ако стане ясно, че отарките представляват опасност, ще бъдат взети мерки. Знаете, че този път се готвят да изпратят срещу тях войска.