Север Гансовски - Денят на гнева

— Все едно, нищо няма да излезе — въздъхна лесничеят. — Не сте първият, който пристига тук. През година пристига по някой и се интересува само от отарките. Но не и от хората, които са принудени да живеят с тях. Всеки пита: „Вярно ли е, че могат да научат геометрията?… Ами вярно ли е, че има отарки, които разбират теорията на относителността?“ Сякаш това има някакво значение и заради това не трябва да ги унищожаваме!

— Но аз тъкмо за това съм дошъл — започна Бегли, — да подготвя материали за комисията. И тогава цялата страна ще разбере, че…

— Мислите ли, че другите не са изготвяли материали? — прекъсна го Мелер. — И освен това… Освен това как бихте разбрали тукашната обстановка? Трябва да живееш тук, за да разбереш. Едно е да минеш веднъж, а съвсем друго — да живееш тук! Ех!… Какво да приказваме! Да вървим. — Той подкара коня. — Ето оттук започват местата, в които те се отбиват. Тук, от тази долина.

Журналистът и лесничеят стояха на стръмнината.

Пътеката се виеше под копитата на конете и се спускаше все надолу.

Долу, под краката им, се бе сгушила обраслата с храсталаци долина, прорязана надлъж от тясна камениста рекичка… Като стена нагоре, зад нея се издигаше гората, а нататък, в необозримата далечина — побелелите снежни склонове на Главния хребет.

Оттук местността се виждаше на десетки километри. Но Бегли не успя никъде да забележи и признаци на живот — не се виждаше нито дим, нито дори купа сено. Като че ли всичко бе измряло.

Слънцето се скри зад облак, веднага захладня и журналистът изведнъж почувствува, че не му се слиза надолу след лесничея. Раменете му потръпнаха. Той си спомни топлия нагрят въздух на градската си квартира, светлите и също тъй топли стаи на редакцията. Но после се стегна. „Глупости! Попадал съм и в по-трудни ситуации. От какво да се страхувам? Стрелям добре и реакциите ми са великолепни. Кого, ако не мен, биха могли да изпратят?“ Той видя, че Мелер сваля от гърба си пушката и направи същото.

Кобилата внимателно пристъпваше по тясната пътека.

Когато се спуснаха, Мелер каза:

— Ще се движим един до друг. По-добре да не говорим. Към осем часа трябва да стигнем фермата на Стеглик. Там ще пренощуваме.

Потеглиха и около два часа яздиха мълчаливо.

Изкачиха се нагоре и заобиколиха Маунт-Беар, сега отдясно се изправяше стена от дървета, а отляво имаше дере, покрито с толкова дребни и редки храсти, че никой не би могъл да се скрие там. Спуснаха се към реката и по каменистото дъно стигнаха до изоставен асфалтиран път, целият напукан и покрит с трева.

Както вървяха по асфалта, Мелер изведнъж спря коня и се ослуша. После слезе, застана на колене и допря ухо на пътя.

— Нещо не е наред — каза той и стана. — Зад нас препуска някой. Да се махнем от пътя.

Бегли също слезе и двамата откараха конете в елховата горичка.

След около две минути журналистът дочу чаткане на копита. То се приближаваше. Виждаше се, че конникът бърза с всички сили.

После през сбръчканите листа видяха сив кон, препускащ в галоп. На него неумело бе седнал мъж с жълти панталони за езда и мушама. Той мина толкова близо, че Бегли успя да види лицето му и разбра, че някъде вече го е виждал. Дори си спомни къде. Снощи край бара в градчето имаше някаква компания. Бяха пет-шест човека, плещести и крещящо облечени. Очите на всички бяха еднакви — полуотворени, лениви и нагли. Журналистът познаваше тези очи — очи на гангстери.

Едва конникът бе отминал и Мелер изскочи на пътя.

— Ей!

Мъжът дръпна юздите на коня и спря.

— Ей, почакай!

Конникът се вгледа и явно позна лесничея. Няколко минути те се вглеждаха един в друг, после оня махна с ръка, обърна коня и продължи нататък.

Лесничеят гледаше след него, докато чаткането на копитата не затихна в далечината. После изведнъж със стон удари с юмрук по главата си.

— Е, сега вече наистина нищо няма да излезе! Абсолютно нищо.

— Какво става? — попита Бегли, който беше излязъл от храстите.

— Нищо… Просто това е краят на нашите планове.

— Но защо? — Журналистът учудено погледна лесничея и видя сълзи в очите му.

— Всичко е свършено — каза Мелер, обърна се и изтри сълзите с опакото на ръката. — Ах, гадове!

— Вижте какво! — Бегли също започна да губи търпение. — Ако така се нервирате, наистина няма защо да продължаваме.

— Да се нервирам! — възкликна лесничеят. — Според вас аз се нервирам? Гледайте тогава!

Той посочи с ръка едно елхово клонче с червени шишарки, виснало над пътя на около тридесетина крачки от тях.