Север Гансовски: Денят на гнева

— Пусни я. Иначе ще те убия.

Той говореше на храсталака.

В отговор се дочу ръмжене и детски плач.

Лесничеят повтори:

— Иначе ще те убия. Ще заложа живота си, за да те проследя и да те убия. Ти ме познаваш.

Отново се чу ръмжене и един глас — но не човешки, а сякаш грамофонен, — сливащ думите в едно — попита:

— А ако я пусна, няма ли да ме убиеш?

— Не, каза Мелер. — Така ще те пусна жив.

В храсталака замълчаха. Чуваше се само хлипане.

После запукаха клони, нещо бяло се мярна в храстите. Оттам излезе тъпичкото момиче. Едната й ръка беше окървавена, тя я държеше в другата.

Хлипайки, тя мина покрай тримата мъже, без да се обърне, и бавно, олюлявайки се, тръгна към къщата.

Тримата я изпратиха с погледи.

Чернобрадият фермер погледна Мелер и Бегли. В широко отворените му очи имаше нещо толкова пронизващо, че журналистът не издържа и наведе глава.

— Това е — каза фермерът.

Спряха да пренощуват в малка празна колиба в гората. До езерото и острова с Лабораторията оставаха няколко часа път, но Мелер отказа да пътува в тъмнината.

Те пътуваха вече четвърти ден и журналистът чувствуваше, че неговият изпитан оптимизъм се пропука. Преди за всяка неприятност той имаше подготвена фраза: „Все пак животът е дяволски хубаво нещо.“ Но сега разбираше, че това дежурно изречение, подходящо да се каже в уютния вагон, когато пътуваш от един град за друг или излизаш през стъклената врата на хола в хотела да се срещнеш с някоя знаменитост — това изречение е абсолютно неприложимо в случая със Стеглик например.

Целият край изглеждаше поразен от болест. Хората бяха отпаднали, мълчаливи. Дори децата не се смееха.

Веднъж той попита Мепер защо фермерите не се преместят оттук. Онзи му обясни, че земята е всичко, което имат местните жители, ала. сега не можеш да я продадеш. Обезценила се е заради отарките.

Бегли попита:

— А вие защо не се махнете?

Лесничеят помисли. Прехапа устни, помълча и тогава отговори:

— От мен все пак има някаква полза. Отарките се боят от мен. Аз нямам нищо тук. Нито семейство, нито дом. Не можеш да ми повлияеш. С мен може само да се биеш. Но това е опасно.

— Значи, отарките ви уважават?

Мелер в недоумение вдигна глава.

— Отарките ли?… Какво говорите! Те не могат да уважават. Те не са хора. Само се страхуват. Така и трябва да бъде. Нали аз ги убивам.

Все пак отарките бяха готови на известен риск. Двамата, лесничеят и журналистът, го усещаха. Имаха чувството, че сякаш край тях се затяга обръч. На три пъти стреляха по тях. Веднъж от прозореца на изоставена къща, два пъти — направо от гората. И трите пъти след неуспешните изстрели намираха мечи следи. И въобще следи на отарки взеха да се срещат все по-често с всеки изминат ден…

Те си приготвиха вечеря в колибата върху малко каменно огнище. Лесничеят запали лула и тъжно се загледа пред себе си.

Конете оставиха срещу отворената врата на колибата.

Журналистът гледаше другия. За времето, което бяха заедно, с всеки изминат ден уважението му към този човек растеше. Мелер не беше образован, бе прекарал целия си живот из горите, той не беше чел нищо, с него не можеше да се говори за изкуство дори две минути. И въпреки всичко журналистът чувствуваше, че не би намерил по-добър приятел. Разсъжденията на лесничея бяха винаги здрави и самостоятелни, мълчеше, ако нямаше какво да каже. Отначало на журналиста му се стори, че той е измъчен и дразнещо слаб, но сега Бегли разбираше, че това е отдавна събираната горчивина заради хората от този голям, изоставен край, вкаран в беда по милостта на учените.

Последните два дни Мелер не беше добре. Измъчваше го блатната треска. От високата температура лицето му бе покрито с червени петна.

Огънят в огнището бе изгаснал, неочаквано лесничеят попита:

— Кажете, той млад ли е?

— Кой?

— Онзи учен, Фидлер.

— Млад е — отвърна журналистът. — Към тридесетгодишен. Не повече. Защо?

— Лошо е, дето е млад — каза лесничеят.

— Защо?

Мелер помълча.

— Ето, способните веднага ги вземат и ги слагат в затворена среда. Грижат се за тях. А те изобщо не познават живота. И затова не съчувствуват на хората, — Той въздъхна. — Първо трябва да бъдеш човек. А чак после учен.

Той стана.

— Време е да спим. Ще трябва да спим поред. Иначе отарките ще убият конете ни.

Журналистът трябваше да бодърствува пръв.

Конете хрупаха сено край неголяма миналогодишна купа.

Той седна на прага на колибата, пушката бе на коленете му.