Север Гансовски - Денят на гнева

Журналистът почувствува как гласът му преграква.

— Ама какво говорите? Излиза, че хората са в съюз с отарките? Срещу хората!

— Говорете по-тихо — каза лесничеят. — Какво значи „в съюз“? Стеглик не е могъл ла направи нищо. Отаркът е дошъл и е останал. Това често се случва. Отаркът идва и ляга върху оправеното легло, например в спалнята. А може просто да изгони хората от къщата и да я заеме за ден-два.

— Ами хората? Те търпят ли? Защо не стрелят по тях?

— Как ще стреляш, когато в гората са другите отарки? А фермерът има деца и животни, които пасат по поляните, и къща, която може да се подпали… Но главно — децата. Та те могат да ги отвлекат. Как ще опазиш тези дребосъци? И освен това взеха им всичките пушки. Още в самото начало. През първата година.

— Нима хората ги дадоха?

— Какво да правят? Който не ги даде, после се разкайваше…

Той не успя да се доизкаже, изведнъж се вторачи във върбалака на петнадесетина крачки от тях.

Останалото стана за две-три секунди.

Мелер вдигна пушката и спусна предпазителя. В същото време над храстите се издигна кафеникава гримаса, блеснаха големи очи, зли и изплашени, чу се глас:

— Ей, не стреляйте! Не стреляйте!

Журналистът инстинктивно дръпна Мелер за рамото. Изтрещя изстрел, но куршумът само пречупи едно клонче. Кафеникавата грамада се прегъна на две, претърколи се като кълбо през гората и се скри между дърветата. Още няколко мига се чуваше прашенето на храстите, после всичко затихна.

— Защо, по дяволите! — Лесничеят се обърна като бесен. — Защо го направихте?

Пребледнелият журналист прошепна:

— Той говореше като човек… Молеше да не стреляме…

Лесничеят го погледна за момент, после гневът му се смени с равнодушие. Той свали пушката.

— Да, вярно… Първия път прави такова впечатление.

Зад тях се чу шумолене. Те се обърнаха.

Жената на фермера каза:

— Да вървим в къщи, сложила съм масата.

Докато се хранеха, всички се преструваха, че не се е случило нищо.

След закуската фермерът им помогна да оседлаят конете. Мълчаливо се сбогуваха.

Когато тръгнаха, Мелер го попита:

— Какъв план?… Ами ето, да мина по планината. Да се видя с тукашните хора — колкото повече, толкова по-добре. Ако имам възможност да се запозная с отарките. С други думи, да усетя атмосферата.

— Почувствувахте ли я вече на тази ферма?

Бегли вдигна рамене.

Изведнъж лесничеят придържа коня.

— По-тихо…

Той се ослушваше.

— Тичат след нас… Нещо е станало във фермата.

Бегли не бе успял да се учуди на слуха на лесничея, когато зад тях се чу вик:

— Ей, Мелер!

Обърнаха конете, към тях задъхано тичаше фермерът. Той едва не падна, хвана се за дъгата на седлото.

— Отаркът взе Тина. Помъкна я към Лосевото дере.

Той едва си поемаше дъх, от челото му се стичаше пот.

Лесничеят с една ръка грабна фермера и го сложи на седлото. Конят се втурна напред, под копитата му изхвръкна кал.

Преди Бегли никога не би си помислил, че може с такава скорост да препускаш на кон по пресечена местност. Под краката му се носеха дупки, паднали дървесни стволове, храсти, канавки и се сливаха в мозаични ивици. Той дори не забеляза, че клонче е съборило шапката му.

Всъщност това не зависеше от него. В яростното съревнование конят му се стремеше да не изостава от жребеца. Бегли го бе стиснал за врата. Струваше му се, че ей сега ще бъде убит.

Преминаха гората, после голяма поляна, после някакъв склон, изпревариха жената на фермера и се спуснаха в едно голямо дере.

Лесничеят скочи от коня и заедно с фермера изтичаха по тясната пътека към рядка борова горичка.

Журналистът също остави кобилата си, хвърли юздите на шията й и се втурна след Мелер. Той тичаше след него, а умът му автоматически отбелязваше колко се бе променил лесничеят. Не бе останало и нищо от предишната нерешителност и апатия. Движенията му бяха леки и съгласувани, без да се замисля, той менеше посоката, прескачаше дупките, провираше се под ниските клони. Движеше се така, сякаш по следата на отарка бе прокарана дебела тебеширена черта.

За известно време Бетли издържа темпа на бягане, после взе да изостава. Сърцето му подскачаше в гърдите, чувствуваше, че се задушава, гърлото му гореше. Закрачи, няколко минути се влачи сам, после някъде напред дочу гласове.

Пред гъст орехов храсталак сред най-тясното място на дерето с вдигната пушка бе застанал лесничеят. Бащата на момичето също беше там.

Лесничеят каза отчетливо: