Север Гансовски - Не единствено съществуващи

Шумът от потерята се приближаваше и Наар, задъхвайки се, отново помисли, че трябва да помоли младежа да бяга сам и да остави него, стареца (той дори не знаеше как се казва този младеж). Но в същия миг могъщият нисък рев, който така озадачи целия град и тях двамата, когато излизаха от затвора, отново разтърси небето и скалите. Но този път той беше още по-силен — всеобемащ, свиреп звук. И той ясно се носеше отгоре.

Младежът, снажен, със съсредоточен строг поглед, спря и се обърна към Наар.

— Чувал ли си някога такова нещо, учителю?

Наар поклати глава. Напомняше съвсем слабо рева на ураган, но времето беше тихо. Приличаше и на тътнежа на далечна гръмотевична буря, но звукът беше рязък и кратък. Сякаш нещо се приближи отгоре, от невероятна далечина, удари като с чук и отново изчезна някъде там, в небето.

— Никога.

Младежът погледна нагоре, после надолу към долината. Хората от потерята бяха се спрели, ревът също ги беше изплашил. Накичените и робите се бяха разпръснали на три големи отряда по каменистия склон. Във всеки отряд имаше още по два диатона. Но тук, на стръмнината, тези пъргави зверове ставаха тромави — пречеха им средните крака.

Сега всичко беше замръзнало по местата си.

Накичените стояха, вдигнали главите си с тежките гребени към сивото облачно небе. Робите, опрели на земята дългите си възлести ръце, почиваха. Диатоните лежаха на камъните, свили под себе си шестте си крака, и движеха дългите си тесни муцуни ту на една, ту на друга страна.

После един от накичените свали шлема си с гребена и го размаха над главата си. При този знак преследвачите се спуснаха към центъра на долината и застанаха в кръг. Двамата бегълци виждаха отгоре как те се съвещават, поглеждайки към тях.

— Напред — каза младежът.

Те отново затичаха, провирайки се всред хаоса от камъни.

„Защо той ме изведе от затвора — мислеше Наар. — Нима още съм нужен някому, след дългите години изтезания и мъчения?“

Той изведнъж осъзна, че вижда младежа не за първи път. Преди много дни, когато го извеждаха на площада съгласно обичая и един от накичените, подгонвайкн го с бича си, крещеше: „Ето безумеца, който настоява, че над нашето небе има още едно, светло! Ето го този, който отрича Всеобщия Камък!“ Точно тогава Наар забеляза в тълпата гордия изпитателен поглед, младото строго лице и с горчивина си помисли: „Нима и този ме презира?“ Но ето минаха дни, днес сутринта вратата на килията неочаквано се отвори, мъртвият пазач лежеше на пода и младежът го изведе из града. Защо?…

Зад тях, долу, се чу свиркане и рязко плющене на бичове. Започнаха отново да ги преследват, бегълците мълчаливо ускориха крачките си.

„Той ме нарича учител — каза си Наар. — Значи, има такива, които ми вярват.“

А сам той вече бе престанал да си вярва и онова, което се беше случило преди десетилетия, му се струваше сън. Тогава още млад и силен, Наар започна да се съмнява в това, на което ги учеха накичените. Тяхната наука твърдеше, че горе, зад сивото неспокойно облачно небе, виси вечният Всеобщ Камък, който и запълва цялото Пространство на Пространствата. Че океанът, заобикалящ мястото, където бяха разположени двадесетте града, се опира там далеч зад хоризонта в този същия Всеобщ Камък. Че единственият съществуващ живот е животът на двадесетте града, животът на накичените и техните роби. Камък долу под нас и камък горе над сивото небе — ето всичко, което съществува, което е било и което ще бъде.

Наар се беше усъмнил в учението за Всеобщия Камък. Той се питаше, защо денем небето е светло, а нощем тъмно; защо винаги се мени цветът му; отгде се е появил животът в пукнатината на Камъка. И измъчван от тези въпроси, реши да се изкачи до небето, да се изкатери на Планината на Всички Планини, чийто връх, както уверяваше науката на накичените, се съединява горе с Всеобщия Камък.

Това беше чудно пътешествие. Цели седмици той се изкачваше все нагоре и нагоре, преодолявайки стръмнини и пропасти. Отначало се хранеше само с твърдия мъх, който растеше по скалите и е единствената храна на робите. После, вече изтощен, той намери гнездо на медоносна птица. Наар знаеше, че медът е храна на накичените и че е смъртоносен за жителите и робите. Но той беше така изтощен, че се реши да счупи едно яйце от гнездото и го изпи. И оказа се, че медът не само не му навреди, а напротив, даде му сили.

По-късно, на четвъртата седмица от пътуването му, Наар стигна до небето и видя, че то е също такова като мъглата, събираща се вечер долу в скалите на океана.