Север Гансовски - Денят на гнева

Бетли още не беше разбрал защо трябва да го гледа, когато се чу изстрел, в лицето го удари барутен дим и последната висяща отделно шишарка падна на асфалта.

— Ето как се нервирам. — Мелер отиде зад храстите да вземе конете.

Вече се стъмваше, когато пристигнаха във фермата.

От недостроената дървена къща излезе висок чернобрад мъж с разрешена коса и мълчаливо загледа Бетли и лесничея, които разседлаваха конете. После на площадката се появи жена с червеникава несресана коса и плоско неизразително лице. Зад нея се показаха три дечица. Две момченца на осем или девет години и момиче на около тринадесет години, тъничко, сякаш нарисувано с ефирна линия.

Петимата не се учудиха от пристигането на Мелер и журналиста, нито се зарадваха или се натъжиха. Просто стояха и гледаха мълчаливо. Това мълчание не се хареса на Бетли.

— По време на вечерята той се опита да ги заговори:

— Как се справяте с отарките тук? Много ли ви пречат?

— Какво? — Чернобрадият фермер сложи ръка на ухото си и се наведе над масата. — Говорете по-високо. Не чувам добре.

Това продължи няколко минути, фермерът упорито не желаеше да разбере какво искат от него. Най-сетне разпери ръце. Да, отарките се отбиват тук. Дали му пречат? Не, на него лично не му пречат. А за другите не знае. Не може да каже нищо.

В средата на този разговор тъничкото момиче стана, загърна се с кърпата и излезе, без да каже нито дума.

Веднага щом чиниите се изпразниха, жената на фермера изнесе от съседната стая два дюшека и взе да ги застила за гостите.

Но Мелер я спря:

— По-добре ще е да пренощуваме в плевника.

Жената се изправи и не каза нищо. Фермерът прибързано стана от масата.

— Защо! Спете тук.

Но лесничеят вече беше взел дюшеците.

Високият фермер ги изпрати до плевнята с фенер. Около минута ги гледаше как се приготвят и за момент на лицето му се изписа такова изражение, сякаш има нещо да им казва. Но той само вдигна ръка и се почеса по главата. После си отиде.

— Защо е всичко това? — попита Бегли. — Нима отарките се вмъкват в къщите?

Мелер вдигна от земята една дебела дъска, подпря с нея тежката яка врата и провери да не се изхлузи.

— Хайде да си лягаме — каза той. — Всичко се случва. И в къщи са се вмъквали.

Журналистът седна на дюшека и започна да се събува.

— Кажете ми, а останали ли са тук истински мечки? Не отарки, а истински диви мечки. Нали някога в тези гори е имало доста?

— Не е останала нито една — отвърна Мелер. — Когато се отскубнаха от лабораторията на острова, първото, което направиха, бе да унищожат истинските мечки. Вълците също. Тук имаше еноти, лисици — всичко унищожиха. Взеха отрова от разбитата лаборатория и изтровиха дребните животни. Тук по цялата околност се търкаляха издъхващи вълци — кой знае защо, не ги ядяха. А мечките изплюскаха. Понякога те и своите ядат.

— Своите?

— Разбира се, та те не са хора. От тях всичко може да се очаква.

— Значи, за вас те са просто зверове?

— Не. — Лесничеят поклати глава. — Ние не ги смятаме за зверове. Само в градовете спорят човеци ли са, или животни. Ние тук знаем, че те не са нито едното, нито другото. Разбирате ли, по-рано беше така: имаше хора, имаше и зверове. Нищо друго. А сега има и нещо трето — отарките. За пръв път, откакто светът светува, се е появило такова нещо. Отарките не са зверове — би било добре, ако бяха само зверове. Но не са и хора, разбира се.

— Кажете ми — Бегли разбра, че не може да не зададе този въпрос, баналността на който разбираше, — вярна ли е, че те лесно усвояват висшата математика?

Изведнъж лесничеят рязко се обърна към него:

— Чуйте, я по-добре млъкнете с тая математика? Стига! Лично аз не давам и пукната пара за онзи, който знае висшата математика. За отарките математиката е като две и две четири. И какво от това? Трябва да си човек — там е цялата работа.

Той се обърна и прехапа устни.

„Той има невроза — помисли си Бегли. — И то доста силна. Той е болен.“

Но лесничеят се беше успокоил. Беше му неудобно за избухването. Помълча малко и попита:

— Извинете, а вие виждали ли сте го?

— Кого?

— Ами че този гений, Фидлер.

— Фидлер? Виждал съм го. По поръчение на вестника говорих с него преди самото ми заминаване.

— Там сигурно го държат под стъклен похлупак? Да не падне прашинка върху него.

— Да, пазят го. — Бегли си спомни как провериха пропуска му и за пръв път го обискираха край стената около Научния център. После отново обиск и отново проверка — преди влизането в института. И трети обиск — преди да го пуснат в градината, където при него дойде и самият Фидлер. — Пазят го. Но той наистина е гениален математик. Бил е тринадесетгодишен, когато е направил своите „Поправки към общата теория на относителността“. Това е необикновен човек, нали?