И най-сетне — вече при Андрей — Всемирният съвет взе решение за евакуация. Експериментът не бе сполучил. За шестдесет години хората успяха да разрушат това, което се бе създавало в продължение на петдесет милиона века — биосферата…
А гласът, нарочно равнодушно, без всякакви емоции, продължаваше по микрофона: „Днес се разделихме с африканската виолетка. Трудно ще установим причината за загиването й. Преминахме през студения слой на атмосферата, отвън сега е 200°С. В кабината е горещо, всеки ден температурата се покачва. Но цветето отглеждахме под стъклен похлупак с повишена влажност и живачният стълб нито веднъж не се покачи над 25°С. Въпреки това листенцата му посърнаха и увехнала. Цветето е с нас от две години, стана ни другар, затова му направихме тържествено погребение. Изскубнахме го от почвата с корените, сложихме го върху плочата на електрическата печка и извършихме кремацията. Вторият включи нещо от Менделсон и под тези звуци изгорихме виолетката. Изглежда, станали сме сантиментални. Беше ни мъчно. Вторият каза: «Все пак смело цвете. Колко далеч в Космоса проникна.» Вярно. Вече сме на 500 милиона километра от източника на животворната светлина — Слънцето. Засега кабината издържа увеличаващото се външно налягане на газовете. Ще успеем още нещичко да видим, преди да склопим очи. В 15:00 за трети път попаднахме в прозрачно осветената зона. Фантастични пейзажи. Па̀рите на метана светят ярко — в червено, кафяво. Друга светлина струи отдолу, сякаш от центъра на планетата: какво свети там, не знаем. Няколко часа летяхме като в тунел с ресни по стените, после пред нас се ширна простор и се озовахме над безкрайно червено море. Долу се виждаха сивкави пясъци и червени вълни. Вляво се издигаше кафява стена, чезнеща в безкрая. Вдясно имаше дъги — и не една, а няколко, и се кръстосваха. А от небето висяха сталактити, които пред очите ни се превръщаха в ръце и глави на някакви чудовища. Една ръка почна да расте, засенчи дъгата, стигна до «морето» и се стопи.
Жалко, че никой не ще види тези приказни картини, както ги видяхме ние. Но най-вече ти става мъчно от това, колко безсмислено е всичко, че масите материя и титаничните движения не се осъзнават, милиарди години не са съживени от нечия оценка. Въобще удивителни са сиянията, короните на далечните светила, но това е свят, който не ще отговори на любопитството ти. Всичко се движи, но всичко е мъртво и равнодушно. И тук, в студения блясък на равнодушните спектакли на мъртвото, особено силно чувствуваш каква случайност е пораждането на живота. Милиони чудеса милиарди пъти е трябвало да се извършат, за да се формира някакво бръмбарче, и ние до днес не знаем на какво ни учи тази най-фино уравновесена структура.
След три часа тъмата пак ни погълна, повиках катеричката — тя завря муцунка в ръката ми. Да, не напразно в епохата на Великите открития хората са взимали в далечните плавания куче със себе си. То не може да прибере платната, но ни помага в нещо много по-важно. Човекът има разум, животното — друго, но без това друго Земята и Вселената биха били пусти, скучни, безнадеждни. И въобще, развитието на всяка жива твар зависи явно от живата среда, от онзи биохимичен електрорадиационен и най-сетне нравствен обмен, който става между различните видове същества…
А до края остават още само осем денонощия.“
Андрей настръхна в креслото. Ето, така са летели те тогава към смъртта, преди петдесет години. И са мислели как да се запази животът.
Той се огледа. Слънцето се бе спуснало зад хребета Айнщайн, настъпил бе светлият венериански здрач. Андрей завъртя копчето на звукотърсача, в кабината отново се чу кашлянето на слоночерите. Това беше едно от последните стада на планетата. Сега вече знаеха, че именно от бронираните гиганти зависи растенето на тревата — слоночерите някак оплодяваха движещите се растения, но само в случай, че и те се движеха. А бяха престанали да се движат. И хората не успяваха да ги размърдат, не можеха с нищо да ги подмамят или изплашат. В мозъка на слоночерите нямаше център за болка, нито рецептори за болка — поне хората не бяха открили.
Андрей си представи напуснатите градове — там далеч отвъд оголелите хълмове. Пустините, където, докато бяха живи родителите му, още шумолеха гори. Сега пейзажът бе почти лунен — крах и камъни. Може би хората пак щяха да дойдат тук в далечното бъдеще, когато се изчерпеха суровинните ресурси на Луната. Но вече не така, както бяха дошли в края на двадесетия век. Ще покрият градовете със стъклени куполи, за да ги предпазят от палещите слънчеви лъчи и пясъчните бури. Машините ще издълбаят дълбоки шахти до залежите на манган, никел, мед. Венера ще се превърне в обогатителна фабрика, но никога не ще стане сбъдналата се мечта за прекрасното.
Читать дальше