Траян Първанов - Място в дъжда

ДОКАТО ПО УЛИЦИТЕ КРАЧЕХ
и валяха дълго дъждове —
носил е писмото раздавачът
с неочакваните редове.

И тъмнееше в стъклата мокри.
А по стръмни улици в града —
ти си идвала със бяла рокля,
без да знаеш нещо за дъжда.

Без да знаеш, че писмото гледам,
разпознавам почерка ти мил —
поздравяваш ме
с тринайсет реда,
писани в дъждовния април.

Пиша ти и дъждовете плискат
своята голяма свобода.
Ти си ми необходима, близка
и те виждам слънчева в дъжда.

АЗ ТЕ ТЪРСЕХ
И ЗВЪНЯЛ СЪМ СНОЩИ КЪСНО,
докато дъждът плющеше по терасите
и течаха в мрака паяжини мръсни,
плетени за дом от паяче прекрасно.

И самичък влязох в ъгловата кръчма,
и с големи весели очи съм плакал,
а певицата край мен е пяла слънчево,
докато дъждът навън ме е привлякъл.

Милвах мокри клони в градската градинка,
пиех от листата им студени капки
и съм хвърлял бели сребърни стотинки
в облаците — в тежката им влажна шапка.

Ако ти разкажат — ти повярвай, скъпа —
никога до края аз не съм обичал,
но от обич тоя нощен дъжд ме къпа
и ме гонеха светкавиците с бичове.

Аз те търсех и звънях, за да те видя,
но гърмеше глухо дъжд над твоя покрив,
докато вървях из тази Атлантида
все по нишки скъсани на паячета мокри.

ТОЯ ДЪЖД, ИЛИ ПЪК ОНЯ, КОЙТО ИДВА,
ще ме отвлече по влажни тротоари
и не искам с неочаквана обида
утре радостния ден да те завари.

Аз съм странен —
сякаш някой ме ориса
с дълги дъждове да заобичам дните
и във шепота им да разчитам смисъл,
врязан остро
в сянката на светлините.

Аз съм свикнал да вървя
със мокри устни,
в сричките на дъжд
да търся твойто име
и през коридорите на нощи пусти
да очаквам сняг от идващата зима.

Затова не мога днес да те намеря.
Ти на друг бъди любима и съпруга —
не на този, който ти говореше до вчера
може би за дъжд, за сняг и нещо друго.

ОТКРАДНИ МИ ВЯТЪРА В ДЪРВОТО,
щом го чуеш, да го разбереш,
открадни ми чувството в живота
да го духнеш като късна свещ,
открадни ми порива наивен
да вървя към тебе цяла нощ,
открадни ми пътя в дъжд проливен
подир твоя укор, че съм лош,
открадни ми късните цигари
и във чаша с вино ги хвърли,
открадни съня ми в пусти гари,
над които дъжд и сняг вали,
открадни ми думите суетни —
пламнали, угаснали за миг,
открадни ми равнините летни —
там ме би градушката с камшик.
Ограби ме и си тръгвай бързо,
без да търсиш бъдеще назад.
А на мен ми стига само въздуха
с място във дъжда на моя свят.

ИДВАМ СИ И В ТАЗИ УТРИН СИНЯ
галя бавно жълтата трева.
Идвам не да моля и проклинам
и да търся в любовта права.
Страдах от неискрени утехи,
често вярвах в искрени лъжи
и по мойте скитнически дрехи
прах от дълги пътища тежи.
И дали ще мога да те чувствам,
как ме чакаше, не зная аз?
Искам с тихи и горещи устни
смисъл да дадеш на този час!
Днес си идвам уморен и тежък,
спал със лоши сънища нощес.
И не искам друго — искам нежно
пак сърцето ти да каже: „Влез“.
РОДНА ЗЕМЯ

И на север да тръгна, от юг да се върна —
аз съм малък човек, а голям е света,
аз съм блеснало в утрото слънчево зърно
и за жътва, щом трябвам —
ще падна в пръстта.

Не на тъжни метафори тя ме научи —
в тази родна земя много аз преживях.
По сирашките пътища лая ме куче
и ме ръси от Млечния път звезден прах.

Аз отвръщах лице от приятели скъпи
и изпращах любима със сухи очи,
но си знаех, че щом по земята пристъпя,
като с биле — от болка ще ме излечи.

И на север да бъда, на юг да се скитам —
в мене вечното слънчево чудо шумя.
Аз вървях край огостенски влажни ракити
и се спъвах от кости по мойта земя.

Тя е тихо през юни разстлала житата
край разцъфнали мак и шибой —
аз я нося със детското трънче в петата
и, за нея, не ставам на дребно герой.

Аз я моля за прошка след всяка награда
и ви казвам — не влизайте в нея със взлом!
Тя е ботевски силна, бунтовна и млада —
тази моя родина — от Рожен до Ком.

И на север да тръгна, от юг да се върна —
аз съм малък човек, а голям е света,
аз съм блеснало в утрото слънчево зърно
и за нейната жътва ще литна в пръстта.