О. Хенри - Слабото място

— И тръстът си има слабо място — каза Джеф Питърс.

— Това — рекох аз — ми напомня безсмислени фрази, като например: „Защо е на тоя свят полицаят?“

— Не си прав — каза Джеф. — Между тръста и полицая няма нищо общо. Това, което казах, е епитограма… ос… тъй да се каже, квитесенция. То означава, че тръстът хем прилича, хем не прилича на яйце. Ако речеш да счупиш едно яйце, удряш го отвън. А тръстът можеш да разбиеш само отвътре. Сядаш на него и мътиш, докато пиленцето не пръсне черупката. Я виж какво люпило се е пръкнало от новите колежи и библиотеки — цвърчи и писука из цялата страна. Така е, драги ми, всеки тръст носи в своята гръд семената на собствената си гибел, както петелът, който дръзне да кукурига край някое сборище на негри-методисти в Джорджия, или както републиканец, който реши да се кандидатира за губернатор на Тексас.

Попитах Джеф на шега дали в неговата карирана, раирана, пъстра, богато десенирана кариера му се е случвало някога да ръководи предприятие, което би могло да се нарече тръст. За моя изненада той ми се призна в такъв грях.

— Един-единствен път — рече Джеф. — И дори щатският печат на Ню Джързи не е удрян никога върху документ, който да дава право за по-солидно, по-сигурно и напълно законно ограбване на ближния. Всичко беше в наша изгода — вятърът, водата, полицията, куражът ни и неограниченият монопол върху един ценен продукт, без който потребителят не може. И най-върлият враг на тръстовете не би могъл да намери някакъв кусур в нашето начинание. Петролната афера на Рокфелер беше плюнка в сравнение с него. И въпреки всичко изгърмяхме.

— Сигурно са възникнали някакви непредвидени спънки — предположих аз.

— Не, драги, всичко си беше, както ти го казвам. Ние се самопогубихме. Това беше случай на автоликвидация. Имаше пукнатина в лютака, както казва Албърт Тенисън 1 1 „Пукнатина в лютнята“ — известна фраза от поемата „Мърлин“ от английския поет Алфред Тенисън (1809–1892 г.). — Б.пр. .

Нали съм ти разправял, че няколко години бяхме съдружници с Анди Тъкър. Този човек беше талант — не съм виждал по-голям майстор на военните хитрости. Той възприемаше всеки долар в ръката на друг човек като лична обида, ако не може да се добере до него. А беше и образован, да не говорим с какви полезни сведения разполагаше. Беше почерпил огромен опит от книгите и можеше да говори на всякаква тема, свързана с идеи и с разни дисертации. Нямаше област, в която да не е работил — като се почне от лекции за Палестина, онагледени чрез магически фенер със снимки от годишното събрание на кроячите в Атлантик сити, и се свърши с доставка в Кънектикът на цяло море подправен дървесен спирт, добит от мускат.

Една пролет ние е Анди бяхме на кратко посещение в Мексико, където един капиталист от Филаделфия ни плати две хиляди и петстотин долара за половината акции от една сребърна мина в Чихуахуа. Тази мина съществуваше, съвсем редовна работа. Другата половина от акциите трябва да струваше двеста-триста хиляди долара. Аз и досега се питам чия ли беше тази мина.

Връщайки се в Съединените щати, ние с Анди се препънахме в едно градче в Тексас, на брега на Рио Гранде. Наричаше се Птичеград, но птици там нямаше. В него живееха две хиляди души, повечето мъже. Според мен възможност да съществуват им даваше главно гъстата дъбрава около града. Някои бяха скотовъдци, някои комарджии, някои прекупвачи на коне, а други — те май бяха най-много — работеха по линия на контрабандата. Ние с Анди се настанихме в едно хотелче, което представляваше нещо средно между библиотечен шкаф и градина на покрив. Още щом пристигнахме, рукна дъжд. Както казват, качи се Юпитер Водолеус на планината Амфибия и пусна крановете небесни.

Трябва да кажа, че в града имаше три кръчми. Ние с Анди не пием, но гледахме как цял ден, та досред нощ цялото население се върволи по триъгълник от едната в другата. Хората явно знаеха какво да правят с парите си.

На третия ден следобед дъждът поспря и ние с Анди излязохме към края на града да огледаме калнорамата. Птичеград е построен между Рио Гранде и едно широко дере, което е било старото корито на реката. Сега, когато тя бе придошла от дъжда, дигата между нея и старото корито бе се размила и се разпадаше. Анди я гледа дълго време. Умът на този човек никога не дремеше. И той веднага ми разви идеята, която му бе хрумнала моменталически. Още на самото място основахме тръста, а после се върнахме в града и дадохме ход на плановете си.