О. Хенри - Слабото място

— Анди — викам му, — това, че пиеш за здравето на нашите братски монополи, е похвално. Но не се увличай, братко, в тостовете. Нали знаеш, че нашите най-прочути и омразни мултикорупционери живеят само на един чаец и сухари.

Анди влезе в задната стаичка и след малко излезе, облечен с празничния си костюм. В погледа му блестеше нещо убийствено и благородно-праведно, което никак не ми хареса. Наблюдавах го внимателно — знам ли накъде ще го избие това уиски? Има два случая, които никога не можеш позна как ще завършат. Единият е, когато мъж пие за първи път, другият — когато жена пие за последен.

За по-малко от час Анди успя да захапе здраво джама. Външно имаше благоприличен вид и еквилибрацията му беше добра, обаче вътрешно беше пълен със сюрпризи и неочакваности.

— Джек — казва той, — знаещ ли какво съм аз? Кратер, жив кратер.

— Тази хипотеза — отвръщам аз — не се нуждае от доказателства. Но защо не говориш като хората? Кажи „катер“, както изисква правилното произношение на тази дума.

— Кратер бе, вулкан! — казва той. — Горя целият, в мен клокочи цял асортимент от думи и изрази, които търсят излаз. Милиони синоними и части на речта напират в мен и аз няма да се успокоя, докато не произнеса някаква реч. Пийна ли — казва, — винаги ме избива на оратория.

— От това по-лошо няма — казвам аз.

— Още от най-ранно детство — продължава Анди — алкохолът възбужда чувството ми за декламация и красноречие. Ти знаеш ли? По време на втората предизборна кампания на Брайън 2 2 Уилям Брайън (1860–1925) — политически деец от Демократическата партия, поставял три пъти кандидатурата си за президент; една от точките в неговата програма предвиждала да бъде заменен златният стандарт със сребърен. — Б.пр. ми даваха по три порции джин и аз говорех на тема сребро два часа повече от самия него. Но в края на краищата ми показаха нагледно, че от златото по-хубаво няма.

— Щом имаш такава нужда да се освободиш от това многословно излишество — казвам му аз, — иди до брега на реката и дръпни една реч. Доколкото си спомням, някога е съществувал такъв един стар магесник, на име Кантариди, който имал навика да ходи на морския бряг и там да се изоблекчава.

— Не — казва Анди, — на мен ми трябва публика. И чувствам, че отприщя ли се веднъж, хората ще започнат да наричат сенатора Бевъридж 3 3 Албърт Бевъридж (1862–1927) — американски историк и политически деец, известен с дългите си речи и многословието си. — Б.пр. Великия млад сфинкс. Трябва да събера публика, Джеф, и да се освободя от този ораторски нагон, иначе той ще остане в мен и ще се чувствам като самоходно луксозно пълно издание на съчиненията на мадам Саутуърт 4 4 Ема Саутуърт (1819–1899) — авторка на повече от 60 сантиментални и мелодраматични романи. — Б.пр. .

— А с каква точно тема или теорема е свързано горещото ти желание да упражниш гласните си струни.

— С нищо конкретно, все ми е едно — казва Анди. — Аз съм еднакво красноречив и варикозен на всяка тема. Мога да говоря за руската емиграция, или за поезията на Кийтс, или за новите мита, или за кабилската литература, или за отводняването, но във всички случаи ще накарам публиката ту да плаче, ту да ридае, ту да хлипа, ту да се облива в сълзи.

— Добре, Анди — казвам му, — щом толкова ти се е насъбрало, иди излей този излишък от словесни ресурси върху главата на някой по-търпелив местен гражданин. Ние с момчетата ще се оправим и сами. Хората скоро ще се наобядват, а соленото свинско с фасул, както е известно, предизвиква силна жажда. До полунощ трябва да приберем още хиляда и петстотин.

И тъй Анди излиза от „Синята змия“ и аз го виждам как спира на улицата някакви минувачи и им говори нещо. Лека-полека около него се събира групичка, а след малко той вече е на ъгъла и красноречи, размахвайки ръце, пред доста голяма тълпа. После се обърна и тръгна; тълпата се проточи след него, а той говори ли, говори. Поведе ги по главната улица на града и по пътя към тая върволица се прилепяха все нови и нови хора. Това ми напомни една стара лъжеида, която съм чел по книгите — за един свирач, който така свирел на свирката си, че подмамил след себе си всички деца от града.

Стана един, после два, после три, а ни една птичка не влезе при нас да пие. Улиците бяха пусти, сегиз-тогиз ще мине само някоя патка или жена, излязла да пазари. Дъждът беше почти спрял.

Пред „Синята змия“ спря сам човек, да си остърже калта от обущата.

— Какво става, приятелю? — викам му аз. — Сутринта тук цареше трескаво оживление, а сега градът прилича на развалините на Тир и Сифон, гдето само самотни гущери лазят по стените на главния порт Тик.