Първо отидохме в главната кръчма, която се наричаше „Синята змия“, и я купихме. Излезе ни хиляда и двеста долара. После се отбихме за малко в кръчмата на мексиканеца Джо, поговорихме си за дъжда и купихме и нея — за петстотин. Третата вече не беше проблем — взехме я за четиристотин.
Когато на другия ден градът осъмна, видя, че се е превърнал в остров. Реката бе нахлула и в старото си русло и Птичеград бе заобиколен от ревящи порои. Дъждът се лееше непрестанно, а на северозапад висяха тежки облаци, които вещаеха за следващите две седмици поне още шест средногодишни валежи. Но тепърва предстоеше най-лошото.
Птичеград изскочи от гнездото си, отърси пера и се понесе за утринната си чашка. Но що да види! Кръчмата на мексиканеца — затворена, другият спасителен пункт — също. И естествено от всички жадни гърла се изтръгва вик на изумление и населението се отправя съвкупно към „Синята змия“. И какво, мислиш, вижда там?
Зад единия край на тезгяха седи великият демократ Питърс, октопод-експлоататор, с по един колт на всяко бедро, готов да връща ресто — било долари, биле куршуми, според случая. В заведението шетат три момчета. А на стената огромен надпис: „Всяка чашка — долар“. Анди седи на огнеупорната каса, изтупан в син костюм, с първокачествена пура в уста и дебне да не стане някоя авария. За поддържане на реда са дошли шефът на полицията и двама негови помощници — тръстът е обещал на тримата безплатно пиене.
Така. Не минаха и десет минути и градът разбра, че е хванат в клетка. Очаквахме вълнения, но всичко мина спокойно. Гражданите усетиха, че ги държим в ръцете си. Най-близката железопътна линия се намираше на трийсет мили от града, а освен това беше ясно, че ще минат най-малко две седмици, докато реката стане пребродима. Хората взеха да псуват, но много учтиво, и да хвърлят доларите си на тезгяха, а той звънти, звънти, звънти — все едно подпури на ксилофон.
В Птичеград имаше към хиляда и петстотин пълнолетни зрели мъже; достигнали лекомислена възраст. За да бъде животът им поносим, повечето от тях се нуждаеха от три до двайсет чаши дневно. Докато не спаднеха водите, „Синята змия“ оставаше единственото място, където можеха да получат тези чаши. Това бе така красиво и просто — като всяко истински велико мошеничество.
Към десет часа ситният танец на сребърните доларчета, които играеха на тезгяха, започна да се превръща в марш. Но когато надзърнах навън през прозореца, видях стотици наши клиенти да се редят на опашка пред градската спестовно-спомагателна каса и разбрах, че теглят нови долари, които нашият октопод щеше да прибере с лепкавите си пипала.
По пладне всички се разотидоха да обядват, както подобава на елегантни хора. Разрешихме на трите момчета да използуват краткото затишие и също да похапнат, а ние с Анди се заехме да преброим постъпленията. Бяхме прибрали хиляда и триста долара. Изчислихме, че ако градът остане остров само две седмици, нашият тръст ще разполага с достатъчно средства, за да подари на Чикагския университет ново общежитие за всички професори и преподаватели и да снабди безплатно с ферма всеки добродетелен бедняк в Тексас, при условие, че той си купи земята.
Анди бе изпълнен с гордост от нашия успех, защото нали в основата си тази операция беше плод на собствените му предположения и предчувствия. Той слезе от касата и запали най-голямата пура, която намери в заведението.
— Джеф — казва той, — мисля, че в целия свят няма да се намерят хищници, толкова изобретателни в угнетяването на пролетариата, колкото сме ние — нашата фирма „Питър, Сатана и Тъкър“. Ние успяхме да нанесем на дребния потребител страшен удар в областта на слънчевото затъмнение. Така ли е?
— Така е — казвам аз. — Изглежда, не ни остава друго, освен да се заемем с гастрит и голф или да си поръчаме шотландски полички и да хванем планините. Тоя номер излезе сполучлив. И аз съм доволен — казвам му. — По-добре здрав и богат, отколкото беден и болен.
Анди си налива четири пръста от най-доброто ни ръжено уиски и го изпраща по предназначение. Откакто го познавах, за първи път го виждах да пие.
— Приеми го като наздравица за боговете — казва той.
След като отдаде по този начин помен на езическите идилии, удари още едно — за успеха на нашето дело. Че като се отпуши, взе да пие за цялата индустрия — от Северната тихоокеанска железница до разни предприятийца от рода на комбината за учебници, заводите за маргарин и какво ли не още.
Читать дальше