Каролайн Греъм - Сигурно място

Всяка вечер точно в един и същи час, независимо от времето, Чарли Ледърс извеждаше кучето на разходка. Щом госпожа Ледърс чуеше щракването на портата на къщичката им, надникваше през процеп в дантелените пердета да се увери, че мъжът й е тръгнал, и отново пускаше телевизора.

Господин Ледърс стоеше навън обикновено около половин час, но жена му си нагласяваше таймера в кухнята на двайсет минути, за да изключи навреме телевизора и да си няма разправии. Веднъж се беше прибрал по-рано и подозрително се бе вторачил в току-що почернелия екран, дори отиде и пипна с опакото на ръката си стъклото. А то беше още топло. Хети трябваше да изслуша цяла тирада как било повече от ясно, че след десет часа няма нищо свястно за гледане, и всеки знаел, че лампите на телевизора по-бързо се износват, когато работят на тъмно. Веднъж тя си позволи дързостта да го попита от чия заплата се удържа таксата за телевизора и той три дни не й продума.

Както и да е. Та онази нощ — въпросната, както щяха да я наричат полицаите, след като установят колко важна е била — той остана навън доста по-дълго от обикновено. Хети можа да си изгледа серията до самия край. Е, вярно, че беше повторение, ама пък бе любимият й сериал, защото всичко в него бе така различно от ежедневието й, изпълнено единствено с черна, неблагодарна домакинска работа.

Ярка лунна светлина заливаше зелената растителност в селото и осветяваше надписа „Образцово село“ и аматьорски изрисувания герб на Фърни Басет. Беше си чиста фолклорна измишльотина с изправен на задните си лапи язовец, няколко житни класа, кръстосани бухалки за крикет и стрък хризантема с неестествено ярки тъмнозелено стъбло и листа.

Чарли Ледърс прекоси окосената морава и тръгна по тротоара. Хвърли гневен поглед към недовършените къщи и машините на строителите, оставени до кръчмата, и гневно ритна близката купчина тухли. Отмина няколко къщички във викториански стил и впечатляваща съвременна постройка почти изцяло от стъкло, над която лунната светлина падаше като сребрист дъжд. След още няколко метра влезе в двора на църквата, отвъд който започваше гората Картърс Ууд. Вървеше бързо и напористо, както вършеше всичко, подтикван от злобата и гнева, обсебили душата му. Чарли никога не се отпускаше и дори докато спеше, непрекъснато помръдваше, а понякога даже размахваше стиснати юмруци във въздуха.

Кученцето, порода „Джак Ръсел“, се опитваше, доколкото може да върви в крак със стопанина си и често-често неспокойно поглеждаше към него. Нямаше право да се препъва, независимо колко уморена беше или колко голям камък й се бе изпречил. Свирепо дръпване на каишката, а понякога и ядно шибване с нея по нежното й носле я караше да не изостава. Само по веднъж й разрешаваха да спре, за да свърши онова, заради което я бяха извели. Пишкаше, подскачайки на три крака. А чудесните разнообразни миризми, напоили прохладния вечерен въздух, щяха завинаги да останат неизследвани.

След като почти бе повлечена през заплетени гъсти трънаци и треволяци, Кенди с облекчение усети, че е стъпила на купчина меки листа, и точно тогава каишката я лашна настрани, телцето й описа мъчителен полукръг, а Чарли реши, че е време да се прибират.

Върнаха се от другия край на Тол Трийс Лейн — уличката, на която живееше семейство Ледърс. Така минаваха покрай къщички близнаци, няколко бедняшки къщурки, селския магазин и църквата „Св. мъченик Тимоти“. И после, преди отново да се появят домовете на богатите, трябваше да прекосят реката.

Мисбърн беше дълбока и бърза. Плитък бент на неколкостотин метра по-надолу по течението тихо ромонеше и в спокойната нощ шумът на водата се сливаше с шумоленето на листата. Над реката бе издигнат каменен мост с изваян каменен парапет, който нямаше и един метър.

Чарли тъкмо беше в края на моста, когато чу някой да крещи. Замръзна неподвижен и се заслуша. Нощем трудно определяш откъде идват разните звуци и отначало си помисли, че невъздържаните гневни гласове са откъм къщите в жилищния комплекс на общинските служители, където хората изобщо не ги е еня дали някой ще ги чуе, като се карат. После гласовете изведнъж се усилиха — сигурно някой беше отворил врата — и Чарли осъзна, че се разнасят от сградата до църквата — жилището на бившия енорийски пастор, което наричаха „Олд Ректъри“.