Каролайн Греъм - Сигурно място

Луиз дойде само с два малки куфара, за да намали безпокойството му и подчертае временния характер на престоя си. След месец събра и останалата част от дрехите си. После книгите и едно сандъче с разни неща, които според думите й имаха само сантиментална стойност. Опаковаше тези вещи и й беше толкова мъчно (защо хората казваха „само“?), че след като ги докара, сандъкът остана в гаража неотворен.

— Малко „Каза Порта“ би било чудесно.

Луиз отиде да дръпне пердетата. Те бяха ужасно дълги и богато надиплени, но въпреки това съвсем леки, защото бяха от тънка ефирна материя, осеяна с бледи звезди. Имаше процеп между горния етаж, окачен на конструкция от стоманени въжета, и външната стена, така че пердетата започваха от горната част на къщата, минаваха през процепа и стигаха до основите на сградата — бяха дълги повече от три метра. Луиз вървеше и дърпаше завесата след себе си и както обикновено се чувстваше като сценичен работник в началото на представление. Стигна до средата на прозорците и спря.

— Чарли Ледърс пак влачи горкото кученце.

— Аха…

— Защо трябва на всичко да се подиграваш?

— Не чак на всичко.

Е, не — помисли си Луиз. — Де да беше на всичко.

— Превръщаш се в селска клюкарка, знаеш ли? Какво надничаш иззад пердетата? Току-виж си се записала и в Женското дружество.

Луиз остана за миг загледана навън в тъмните трептящи силуети на дърветата. И в къщите — тъмни черни сгради, наредени една до друга. Представи си как вътре хората спят и сънуват. Или пък са будни, изпълнени с нощни страхове от дебнещи ги болести и неизбежния край. Отново задърпа нежния муселин, но брат й я спря.

— Почакай.

Луиз застина. Знаеше какво ще последва и си наложи да мисли спокойно и безпристрастно. Наистина нямаше смисъл от още спорове. Бяха изчерпали всичките си аргументи. В известен смисъл тя беше минала по същия път и можеше да прояви съчувствие.

— Отворена ли е синята врата?

— Много е тъмно, не се вижда.

— А свети ли в апартамента?

Жилището на бившия енорийски пастор бе скрито зад дървета, но гаражът, над който беше построен апартаментът, бе поотдалечен от къщата и добре се виждаше.

— Не.

— Дай да видя.

— Няма какво да гледаш, Вал.

— Не бъди лоша, скъпа.

Заедно се взряха в нощта. Луиз не искаше да вижда чувствения глад и бликащата нежност, изписали се по лицето на брат й. Постояха така няколко минути, после тя вдигна ръката на Вал и тъжно я притисна към бузата си. Точно тогава два мощни фара на кола прорязаха мрака над селската улица и се насочиха към алеята пред къщата на бившия пастор.

Ан Лорънс не спеше. Щом чу външната врата да се тряска и стъпките на мъжа си по стъпалата, скочи в леглото, затвори очи и замря неподвижно, благодарейки на Бога, че със съпруга й не деляха една спалня. Лайънъл отвори вратата на стаята й и я повика по име, без да снишава гласа си, изчака, изсумтя сърдито и рязко затвори вратата.

Ан пак стана и закрачи напред-назад, като стъпваше тихо по избелелия жълт килим. Не я сдържаше на едно място дори за минута. И беше така от онзи ужасен миг на моста, когато Карлота се изплъзна от ръцете й и се удави. Сто процента се беше удавила.

Тогава Ан се бе затичала по брега, викаше името й и плачеше, взираше се в тъмната вихреща се вода. Тича, докато остана без сили. Накрая стигна до бента, тясна ивица пяна, която се къдреше и съскаше, обляна в лунна светлина. Нищо. Нямаше и следа от живот — нито животно, нито човек.

Повлече крака обратно към селото, беше й прималяло от вълнение и страх. Какво можеше да направи? Часовникът й показваше почти половин час от злополуката. Какъв смисъл има сега да казва на някого? От друга страна, как да не каже? Ами ако по някакво чудо Карлота не се е удавила, а се е вкопчила в нещо преди бента. Може да е успяла да се хване за увиснал над реката клон, вкопчила се е със сетни сили за него, подгизнала до мозъка на костите си, и отчаяно чака помощ.

Чак сега Ан разбра, че е допуснала ужасна грешка, като се е затичала по брега на реката да я търси и да вика. Беше послушала инстинкта си, естествения човешки импулс. А трябваше да изтича до най-близкия телефон и да се обади на полицията или на пожарната, или на „Бърза помощ“. Те сигурно нямаше да пропилеят цял половин час. А и разполагаха с въжета, прожектори. И водолази.

Имаше телефонна кабина до кръчмата, която по това време беше вече затворена, със спуснати кепенци за по-сигурно, всички гуляйджии си бяха отишли. Ан натисна деветката три пъти, а слушалката все се изплъзваше и извиваше в потната й ръка. Попитаха я с коя служба иска да я свържат, тя се поколеба, накрая каза: „С полицията.“ Те със сигурност щяха да уведомят „Бърза помощ“ да прати линейка, ако трябва.