Каролайн Греъм - Сигурно място

Чарли забърза към двора на църквата, надигна се на пръсти и пламнал от любопитство, надникна над живия плет от тисови дръвчета. Нави каишката на Кенди около ръката си, докато едва не я задуши, и я предупреди да мълчи.

От антрето се лееше светлина и ярко осветяваше стъпалата пред къщата. Оттам тичешком излезе момиче, което кресна нещо през рамо, но не се разбра какво, защото гласът му се давеше в ридания. Отвътре някой извика, явно също много измъчен:

— Карлота, Карлота! Почакай!

Момичето затича по алеята пред къщата и Чарли бързо се скри зад живия плет. Не че тя щеше да го забележи. На бегом профуча покрай него на по-малко от метър и той видя очите й, замъглени от сълзи.

— Върни се!

Още някой затича. Бързи стъпки по чакъла и ето че се появи друга жена, няколко години по-възрастна, но също толкова разстроена, която прелетя покрай Чарли.

— Остави ме на мира.

По-младата беше стигнала до моста и се бе обърнала назад. Пътят зад нея бе съвсем пуст, но на Чарли му се стори, че вижда диво същество, притиснато до стената.

— Не съм искала да сторя на никого нищо.

— Знам, Карлота. — Жената предпазливо се приближаваше към момичето. — Всичко е наред. Ти не трябва…

Девойката се качи на парапета на моста.

— За бога…

— Ще ме пратят в затвора.

— Не трябва да…

— Мислех, че тук съм в безопасност.

— Ти беше в… ти си в безопасност. Само казах, че…

— Къде другаде да ида? — изплака момичето и отпусна глава, изтощена от плач, олюля се назад и стреснато се изправи с тих, изплашен вик. — Аа… какво ще стане с мен?

— Не бъди глупава — каза жената и пристъпи към нея. Лицето и косата й призрачно отразяваха лунната светлина. — Нищо няма да ти се случи.

— По-добре да умра.

Момичето на моста ставаше все по-неспокойно. Закри лицето си с ръце и отново се разрида, като неутешимо се клатеше напред-назад.

Жената използва мига, докато девойката не я гледаше, и бързо се приближи. Тихо. Стигна до нея. Обгърна слабичките й крака с ръце.

— Слез долу, Карлота. Виж сега… Аз ще те държа за ръка.

— Не ме докосвай!

Междувременно Чарли Ледърс се беше промъкнал по-близо, сантиметър по сантиметър. Така бе погълнат от драмата, че във вълнението си беше забравил да се тревожи дали ще го забележат, или не.

Луната се скри зад облак. Не се различаваха подробности, но все пак имаше достатъчно светлина, за да види тъмните, изпълнени с напрежение очертания на грозновата висока фигура, в която едната жена сякаш се опитваше да запази равновесие на раменете на другата. Няколко секунди двете пъшкаха и се боричкаха, накланяйки се напред-назад.

— Недей… не ме бутай… — извика момичето.

Последва ужасен вик и се чу плясък от падането на нещо тежко във водата. Настъпи тишина.

Чарли се върна в черната сянка на живия плет. Целият трепереше, нервите му подскачаха като бълхи по гореща чиния. Трябваше да мине известно време, преди да се съвземе достатъчно, за да тръгне към дома си. Неколцина го срещнаха да се прибира, защото едно английско село, противно на всички външни белези, почти никога не е напълно заспало.

Например в красивата стъклена къща Валънтайн Фейнлайт и сестра му Луиз с удоволствие играеха оспорвана партия шах. Валънтайн влагаше дива страст, твърдо решен да победи. След всеки сполучлив ход стрелваше ръка над дъската, грабваше съответната фигура и победоносно я размахваше във въздуха. Луиз влагаше не чак толкова жар, но действаше с не по-малка решимост да грабне победата, само дето си мълчеше. Усмихваше се, ако може да се нарече така студеното разтегляне на устните, с което посрещаше всеки успешен ход, но не показа никакво разочарование или недоволство, когато разбра, че няма шансове.

— Шах и мат!

Дъската хвръкна и се преобърна, а фигурите, направени от тъмносиня смола, наподобяващи митични зверове и воини, изтракаха и изпопадаха. Луиз рязко се изправи и си тръгна.

— Не се муси, Лу. Бих те честно и почтено. Нали така?

— Толкова честно и почтено, колкото всичко около теб.

— Не бих отказал нещо за пиене.

Не можеше да отрече, поне засега, че му беше добре, откакто Луиз живееше при него. Отначало хич не му се искаше да я приеме, когато го помоли да остане в къщата му известно време. Беше му жал за нея, разбира се. Разтрогването на брака й наистина й се бе отразило зле. За първи път в живота й някой друг й бе нанесъл по-дълбоки рани от тези, които тя беше нанасяла. Но се оказа, че двамата много добре се спогаждат. Като цяло.