Каролайн Греъм - Сигурно място

Фактът, че знаеше кой е взел обиците, изобщо не улесняваше, а по-скоро влошаваше нещата. Предстоеше конфронтация. Душата й се свиваше на топка. Единственото, което можеше да направи, бе да каже на Лайънъл, а това щеше да означава, че тримата трябваше да преживеят една ужасно неприятна среща. Тя щеше да се опитва да не звучи осъдително. Лайънъл, преизпълнен от състрадание, щеше да се стреми да разбере, извини и прости на Карлота. Карлота щеше да отрича, че ги е взела, и в такъв случай какво можеха да направят? Или щеше да заложи на картата с нещастното детство, прекарано в лишения, и да хленчи как не е искала да нарани никого. Просто не е устояла да ги пробва, понеже през целия си нещастен, лишен от обич живот никога не е имала нищо ценно, нито красиво.

Ан беше сигурна, че от време на време Карлота носеше някои нейни дрехи. Беше установила, че една-две от блузите и роклите й миришеха доста на пот. А и преди бяха изчезвали някои неща. Например доста скъп чорапогащник на ромбове, чифт пухкави кожени ръкавици от джоба на палтото й във вестибюла, дребни суми от портмонето й. Беше се научила да не се изненадва от подобни постъпки, откакто Лайънъл започна да води неудачници вкъщи.

Ан вдигна глава и се загледа към стаята на Карлота, откъдето се носеше непрестанното дум, дум, дум от нейната рок музика. Пускаше я в мига, в който сутрин станеше, и не я спираше до единайсет вечерта — час, въведен от Лайънъл, защото тогава дори неговото търпение се изчерпваше.

Трябваше да действа внимателно. Лайънъл я беше предупредил, че в миналото Карлота е проявявала симптоми на психическа нестабилност. С появата на момичето в къщата им той помоли жена си да внимава, защото и най-леката критика или налагане на дребнави буржоазни ограничения биха могли да изкарат Карлота от равновесие. Досега Ан не беше забелязала подобни симптоми. Дори започваше да си мисли, че вероятно е точно обратното.

Усети, че й прилошава. — Винаги се случваше, когато бе принудена да демонстрира агресивно поведение. Агресивните чувства не й създаваха проблем. Но тяхната изява… е, може би утре. Но да не би пък — започна да бие отбой Ан — изобщо да не се наложи. Така де, не трябваше ли първо да се увери, че обиците наистина ги няма?

Облекчена от мисълта, че има начин да поотложи нещата, Ан извади горното чекмедже, изпразни го на леглото и внимателно запреглежда чорапогащниците и бельото си. Нямаше обици. Провери и в останалите две чекмеджета. Същият резултат.

Ясно си спомняше последния път, когато ги бе сложила. Беше на годишнината от смъртта на майка й. Ан беше занесла свежи цветя на гроба й. Порасналата Ан сипа прясна вода в каменната ваза и внимателно занарежда жълти рози, чиито цветове бяха като пламъчета на свещи, а шестгодишната Ан, със сърце натежало от скръб, копнееше майка й да се появи поне за миг. Колкото да види, че дъщеря й носи обиците. Че не я е забравила. Че никога не би я забравила.

Музиката изведнъж страшно се усили. Дали от грозното нахлуване в тъжните й мисли или от подновилото се убеждение, че момичето наистина е откраднало една от най-ценните й вещи, Ан изведнъж намери сили да пристъпи към действие. Закрачи през площадката пред стълбището, подтичвайки, попрепъвайки се нагоре по стълбите към таванското помещение, и удари по вратата.

Силата на звука отново нарасна, този път оглушително. Думкащият бас я блъсна в тъпанчетата, проби ги и нахлу в главата й. Дървената плоскост на вратата и дъските под краката й затанцуваха и затрепериха. Обзета от гняв — това е моята къща, моята къща! — Ан заудря с юмруци по вратата, докато ожули кокалчетата на пръстите си.

Музиката спря. След няколко секунди Карлота се появи на прага в мръсните си черни дънки и тениска. Със съдрани гуменки на краката. Дългата й сплъстена черна коса беше напъхана в лилава мърлява лента. На лицето й беше изписано изражението, което Ан често виждаше, когато двете бяха сами. Гледаше я с присмех и презрение. После се наведе, за да избегне надписа „Внимавай с главата“, прекрачи прага и застана пред вратата, препречвайки пътя на Ан.

— Проблем ли имате, госпожо Лорънс?

— Боя се, че да.

Ан смело пристъпи напред и изненадана от това, Карлота направи крачка встрани. Но не последва Ан в стаята, която беше много разхвърляна и вонеше на цигарен дим.

— И какъв е той?

— Не мога да открия обиците на майка си.

— Така ли?

Ан пое дълбоко дъх.

— Чудех се дали ти…

— Не съм ги откраднала?