Каролайн Греъм - Сигурно място

— Взела назаем. Може би.

— Аз не нося бабешки работи. Все пак благодаря.

— Бяха в кутията ми за накити оня ден.

— Наричате ме лъжкиня, така ли? — Слюнки се разхвърчаха, когато думите се прецедиха през тънките й алени устни.

— Разбира се, че не, Карлота.

— Ами претърсете стаята тогава. Хайде.

Наясно е, че никога не бих го направила — помисли си Ан. Особено като стои там и гледа. Представи си как приема предложението на Карлота, но си знаеше, че няма да може да понесе унижението, в случай че не намери обиците. Нито ужасната сцена, която би последвала, ако ги намери.

Зачуди се дали обиците не бяха вече заложени някъде или продадени и направо й прилоша. Представи си как някой пипа с мръсните си пръсти нейните скъпоценни бижута. Представи си и парите — частица от истинската им стойност — да минават от едни ръце в други. Именно това я накара да изстреля следващите фатални думи:

— Ако знаеш нещо по въпроса, бих искала обиците да ми бъдат върнати до утре. Иначе ще трябва да кажа на моя…

Тогава момичето хукна напред, блъсна Ан от пътя си с такава сипа, че тя едва не падна по гръб. Развилия се из стаята — издърпа чекмеджетата и обърна съдържанието им върху леглото: гримове, чорапогащници, бельо, лак за коса. Кутия с пудра се разтвори и навсякъде се разхвърча жълтеникавокафяв прах. Съдра плакатите по стените, извади старите си дрехи от гардероба, разхвърля възглавниците от столовете, размята списания, късайки с дива ярост страниците им.

— Май не са тук, а? Или тук, мамка им! И тук не са!

— Не! Карлота, моля те — извика Ан с ужас, осъзнавайки, че Карлота се препъва из стаята, заслепена от бликналите сълзи. — Виж, няма значение. Сигурно съм направила грешка.

— Но въпреки това ще му кажеш, знам те аз. Само и само да се отървеш от мен.

— Не е вярно — възрази Ан и веднага трябваше да си признае, че реакцията й беше твърде бурна.

— Нямаш идея какво е в онзи свят, разглезена кучка такава! Нямаш ни най-малка представа.

Ан наведе глава. Какво можеше да каже? Така си беше. Не знаеше какво е в света, от който идваше Карлота. Нямаше представа.

— Случайно да ти е хрумвало какво означава за мен това място? — продължи яростно Карлота. — Там, откъдето идвам, хората искат да ти причинят зло, разбираш ли? — Момичето грубо прокара ръкав през подпухналото си от сълзи лице. — Искат да те наранят. А сега той ще ме върне пак там!

И тогава хукна. В един миг крещеше в лицето на Ан и разхвърляше книги наоколо, а в следващия — побягна. Надолу по стълбите. През вестибюла. И навън, в нощта.

Ан се опита да спре потока на ужасните спомени в главата си и усети, че водата във ваната е почти студена. Загърна се в хавлията си и отнесе червеното вино и чашата си в спалнята. Пи малко, но й стана зле и реши просто да си легне и да се помоли да потъне в сън, за да забрави случилото се. Успя да заспи едва на зазоряване.

На следващия ден в и около селото тръгнаха приказки, че май някой е паднал в реката от моста Суон Мирън. Млекарят на „Рен Дейвис“ 3 3 Фирма за млечни продукти. — Б.пр. , чийто братовчед живееше по-близо до мястото, разправял как около полунощ там пристигнала полиция. И линейка. С жена му и съседите излезли да видят какво става, но полицаите не били особено словоохотливи. Задали им няколко въпроса, но сами нищо конкретно не отговорили на любопитните селяни. След известно време тръгнали надолу по реката и братовчедът на млекаря повече не ги видял.

Вълненията всъщност угаснаха едва ли не преди да се бяха разпалили, но това не попречи на Фърни Басет да си забърка миш-машче от историята. Отдавна в селото не се беше случвало нищо драматично — от онзи църковен празник, когато прасето, чието тегло всеки се опитваше да отгатне, се измъкна от кочината си и хукна като обезумяло, събори няколко сергии и направи на нищо шатрата, където бяха закуските.

В понеделник, на опашката за пенсиите в пощата, всички бяха на мнение, че дето има дим, там има и огън. Полицаите нямаше да се появят току-така и без съмнение криеха истинското състояние, за което си имаха причини. Рано или късно всичко щеше да излезе на страниците на „Криминални новини“. Разочарованието от факта, че от селото май никой не липсваше, беше добре прикрито.

Разговорът в „Брайънс Емпориум“ — единственото магазинче на самообслужване — беше малко по-остър. Според Брайън някой си е направил „тъпа шега“. Нямал какво да прави, та решил да разкара полицаите за зелен хайвер. Да можеше да му падне в ръцете тоя, дето ги измисля тъпите телефонни обаждания. На опашката за лотарийни билети пък се изказа предположението, че може да е била старицата, дето живееше до Пенхолдс Мил и понякога я виждаха да броди из селото и да си рецитира стихотворения. Поезията се оказа решаващият аргумент. Хората се разпръснаха, убедени, че скоро ще научат как тялото й е било открито някъде надолу по течението, носещо се върху венец от рими.