Каролайн Греъм - Написано с кръв

Без известна тревога писането губи своя чар.

По-късно, при разговорите с полицаите, никой не можа да каже с положителност чия е била идеята да поканят Макс Дженингс. Един-двама смятаха, че е била Ейми Лидиърд, но тя бе убедена, че приятелката й Сю Клептън първа е споменала името му. Сю отрече и посочи Рекс Сейнтджон, а той на свой ред заяви, че никога до този момент не бил чувал за този човек, камо ли да е чел книгите му. Лора Хътън призна, че и тя може да е била, защото наскоро прочела в статия в „Харпърс“, че писателят неотдавна се преместил да живее в село на трийсетина километра от Мидсъмър Уърти. Браян Клептън добави, че който и да е бил, го е обрекъл на най-скучната вечер в живота му. Ейми и Сю обаче бяха единодушни в едно, горкият Джералд реагирал изключително драматично на предложението.

Щом чу името „Макс Дженингс“, спомни си Ейми, която пишеше роман и се надяваше да влезе в класациите на най-продаваните книги, Джералд подскочи, пребледня, разтрепери се, загледа ужасен с широко отворени очи и изстена, сякаш някой го беше цапардосал изневиделица. Изпусна дори чашата си с кафе. Всички започнаха да чистят изцапаните му панталони и да чегъртат неразтворената захар от килима. Минаха десет минути, докато групата се върне към подхванатия разговор. Сю зареди отново кафеварката и сипа от специалното кафе с вкус на шоколадов трюфел от запасите на Джералд, за което Браян твърдеше, че все едно пиел какао.

Когато тя донесе подноса в хола, завари Джералд да стои пред газовата камина и да държи влажните панталони колкото се може по-далеч от опарените си с вряла течност колене.

— Ужасно съжалявам. Ръката ми трепна — извиняваше се той, после докосна за миг бялата риза на гърдите си.

— Иди на баячка — препоръча му Рекс.

Лора си помисли дали нещо не е наред със сърцето му — прилоша й, крайниците й изстинаха. Той не е дебел. Дори не е с наднормено тегло. Но пък е в рискова възраст. Не е задължително да си пълен. Какви ли не фактори влияят. О, боже. О, боже!

— Рекс е прав…

— Просто лошо храносмилане. Ядох задушен заек.

— И така да е…

— Дали не бихме могли да продължим? — намеси се Браян и демонстративно се взря в часовника си. Той не харесваше Джералд по ред причини и реши, че вече бяха отделили достатъчно време да се суетят около него.

— Сумата и контролни трябва да прегледам, преди да си легна. Не всички сме свободни по цял ден.

Членовете на групата се върнаха към темата, която обсъждаха — кого да поканят за разговор. Точно преди инцидента с кафето Ейми бе предложила да поканят една жена от близкото село Мартир д’Ивърси, която пишеше за смешните лудории на своите многобройни пекинези.

— Знам кого имаш предвид — обади се Сю. — Тя сама си издава книгите и лично ги предлага в местните магазини.

— Публикуването от суета е строго забранено — заяви Браян. — На нас ни трябват истински писатели, иначе по-добре да не каним никого.

— Правим го само четири пъти в годината — намеси се Хонория Лидиърд и взе последния волован с топено сирене, подправено с червен пипер. Отстрани стърчаха две ронливи гънки, наподобяващи ангелски криле. Постави го върху широкия си език, сякаш беше хапче, и го глътна цял. Осмият, отбеляза наум Ейми.

— Все ми се струва, че можем да се справим с тази задача — продължи Хонория.

„Можем“ бе глагол с лице и число — доста далеч от истината. Макар много бързо да отхвърляше повечето споменати имена, самата Хонория рядко предлагаше някого. Онези, които се отзоваваха на поканите им, обикновено определяше като недостойни за оказаната им чест и нерядко беше ужасно груба с тях още преди да си тръгнат.

— Какво ще кажете за Фредерик Форсайт — обади се Рекс, който пишеше трилър за наемен убиец с кодово име „Хиената“ и опитите му да ликвидира Саддам Хюсеин.

— Няма смисъл — отсече Браян. — Тези хора все се правят, че нямат време.

Абсолютно вярно — беше доказано. Сред хората, заявили, че нямат време да говорят пред Писателския кръжец на Мидсъмър Уърти през последните няколко години, бяха Джефри Арчър, Джили Купър, Мейв Бинчи и Сю Таунсенд (макар последната да бе изпратила много мило писмо и своя книга с автограф).

Само веднъж бяха постигнали някакъв успех. Поет, окичен с награди и хвалебствия, бе удостоил книжарница „Блекбърд“ в Костън да дава автографи и се съгласи да дойде при тях същата вечер, за да сподели опита си. Посещението му обаче беше пълен провал. Не стига, че остана само един час, ами и през цялото време пи, чете рецензии за творчеството си, накрая разказа с най-големи подробности как скъсал с приятеля си и като капак на всичко се разциври. Наложи се Лора да го закара чак до Лондон, защото мъжете от компанията отказаха да се възползват от честта.