Алън Райън - „Бебешка кръв“

— Това тук е „Бебешка кръв“! — обади се по някое време мъжът. Гласът му прозвуча грубовато. — Опитайте го!

Майк, барманът, наведе глава настрани. Възпълничките му пръсти забарабаниха по тезгяха, после загледа озадачено непознатия.

— Опитайте, опитайте, не се притеснявайте! — изрече с развеселен глас непознатият. На устните му се изписа бегла, но сведуща усмивчица. Явно разбираше от онова, което предлагаше.

— Нищо не губите, ако опитате. А и няма да ви струва пукнат цент! Опитайте поне една глътка и ми кажете какво мислите. Сигурен съм, че никога не сте пили нещо подобно! Ще видите, вкусът е превъзходен!

Ярък слънчев лъч като бръснач беше разрязал прозореца и въпреки това помещението оставаше мрачно, зловещо, като че ли барът стоически се съпротивяваше на щурмуващата го утринна светлина, нахлуваща от външния свят. Лампите мъждиво осветяваха сепаретата и техните тежки дъбови маси, дългият тезгях отпред лъщеше, сякаш все още не бе попил влагата на разлетите предната вечер напитки. Всяка привечер постоянните, а и случайните посетители, можеха да намерят при Майк своя тих пристан, полагащата им се частица топлина и разбиране. Обикновено след първата чашка те се отпускаха и така запълваха с жизнерадостна глъч празнотата на сивите пролетни привечери. Но денем и особено сутрин, барът изглеждаше леден и мрачен. Злокобен. По всичко личеше, че на това място му бе съдено да оживява единствено нощем. Ярката, заслепяваща дневна светлина отвън успяваше да го дебне единствено като ненаситен, жаден за повече видения воайор.

Тъкмо поради тази причина седем години преди това, дошъл чак от другия край на страната, Майк бе решил да отваря вратите на бара едва след четиринайсет часа следобяд. Вярно е, много от неговите съграждани и колеги дръпваха кепенците на своите заведения още от осем сутринта, ала в това отношение Майк не приемаше никаква критика — не беше в стила му. Ако се окажеше неспособен да издържа своето заведение и не успееше да натрупа състояние от продажбата на бира и ликьори в „благопристойните часове“ на деня, то толкова по-зле за него: по-добре да затвори и окончателно да се откаже от занаята. Бе убеждавал всички в своята правота. До ден-днешен не бе променил мнението си. А и откровено казано, никак не му се нравеше блудкавата, лишена от всякакъв чар картинка на бар, отворил вратите си за посещение още в ранни зори. Независимо дали ставаше въпрос за неговия или нечий друг бар. Сутрин и целия предиобед барът бе място призрачно и сумрачно, прекалено зловещо, дори пагубно и опасно. Място, където се срещаха единствено заклети алкохолици, дошли да изконсумират закуската си, докато жените им ронеха сълзи, „заробени“ в кухните.

Не, това определено не беше стилът на Майк. После, той изглеждаше напълно задоволен. Живееше като честен и почтен гражданин, плащаше си редовно данъците, спазваше законите на страната, беше превъзходен съпруг, баща и глава на семейство. Обитаваха чудесна къща в Ривърдейл, с градина и басейнче в задния двор (колко жалко, че баща му, Бог да го прости, не бе поживял достатъчно, за да види и се наслади на всичкото това ), двете му дъщери учеха в свестен католически колеж, рядко му се случваше да се занимава с пияници, а до огледалото, точно над касата, бе окачил табела с надпис, откъдето с грижлив и усърден почерк се известяваше на всички, че те са при Майкъл Уолш, Собственик, Графство Корк.

Бог да благослови Америка…

Ала не обичаше да е тук сутрин. В действителност в този ден въобще нямаше да го има, ако Томи, който държеше бара следобед, не го беше извикал да му съобщи, че едно от децата му се било разболяло и трябвало да помогне на жена си: не би ли могъл Майк привечер да поеме бара вместо него и да се навърта в склада, докато разтоварват стоката? Томи беше добряк, рядко отказваше да помогне на хората, а такива работи на всекиго можеха да се случат. Но ако Майк не се беше съгласил, нямаше да си има работа с непознатия, който сега се беше изправил срещу него на бара.

— Хайде! — подкани го отново мъжът. — Можете да опитате. Повтарям ви, нищо не струва. Опитайте и ще видите, че сам ще се убедите.

Майк премести погледа си от непознатия върху прозрачната бутилчица, която онзи беше поставил върху бар-плота.

„Странна форма има тази бутилка!“ — зачуди се той. Никога преди това не бе виждал подобна. Опитното му око веднага се зае да я изучава и той реши, че съдържаше около 75 грама течност. Нямаше никакъв залепен етикет, което разстрои донякъде Майк. От друга страна породи любопитството му. Че беше търговец открай време, при това с нюх, никой не можеше да оспори. А един приличен търговец трябва да има усет и да не изпуска птичето, когато му кацне на рамото, нали? Нямаше да му е за пръв път да опитва (или направо да купува) съдържанието на бутилка без етикет и с толкова причудлива форма.