Ребека Брандуейн: Дива кръв

В прерията, Канзас, 1880

Едва ли има на този свят нещо по-хубаво от нощното небе над безкрайните равнини на Средния запад, наричани Хартланд. На хоризонта небосводът обгръща като катраненочерен вихър леко полюшкващата се земя, така че небе и равнина се сливат в една безкрайна пустота. Човек изпитва чувството, че ако върви достатъчно дълго, ще стигне някъде в далечината до края на света и ще престъпи в нищото. Защото в този преход от тъмно към тъмно са останали единствено звездите. Те блещукат като безброй сребърни шпори и са толкова ниско, че ти се струва, само да протегнеш ръка и ще ги докоснеш. Окото вижда много надалеч, чак до небесните порти, където месецът е само прашинка в огромната божия зеница, най-широко отворена тъкмо тук, над тази земя, която Всевишният държи като в огромна люлка в широката си длан.

За такива неща си мислеше жената по име Рейчъл, която се беше излегнала, замечтана, върху сладостно дъхтящия килим от диви цветя и треви, покрил цялата прерия. Беше приказна нощ… съвършена нощ. Тя погледна нагоре към безкрая, черен като абаносово дърво, и благодари със смирена молитва на бога, че не я е отминал с благослова си, отреден и на нейната бедна, но чудесна страна. Рейчъл знаеше, че в нейния живот — след всяка буря има и дъга, а тя повече и не искаше.

От тези мисли в гърлото й застана буца, от очите й потекоха сълзи на радост и намокриха кичурите по слепоочията й. Господи, дали имаше на този свят човек по-щастлив от нея? Може да звучеше неправдоподобно, но тя беше истински щастлива. Рейчъл затвори очи и въздъхна дълбоко. Пълните й гърди се повдигаха учестено като приливни вълни, притеглени от огромната луна, сияеща като току що изсечена монета. Тялото й, голо и влажно от нощния въздух, светеше в матовия здрач. Дългата й руса коса се развяваше като зряло жито на свежия, шепнещ ветрец.

Тя беше едно цяло с Хартланд, сякаш беше родена и израснала тук. Така се чувстваше вече и мъжът, в чиято сигурна прегръдка лежеше сега. Неговото яко, бронзово тяло беше все още слято с нейното, меко и бяло.

Сега и жената, и мъжът бяха задоволени, но преди малко актът беше бърз и болезнен, почти брутален, толкова нетърпеливо се бяха пожелали. Рейчъл се наслаждаваше на успокоението, мислите й се рееха, тя не преставаше да се учудва, че и след толкова години двамата с мъжа й си принадлежаха все така пълно и в съвършена хармония. Нейната любов беше по-безбрежна от дивите, безпощадни равнини, покорени от тукашните хора. А колко ли трудно е било за него, мрачния единак, да се покори на непреодолимото привличане, което ги свързваше сега. Въпреки това нямаше кътче от тялото му, което тя да не познава, нито потайна ниша в съзнанието му, в която да не е проникнала. Макар да знаеше — там има мрачни и болезнени спомени, които не бива да се пробуждат.

Заради тези спомени любовта към него, макар да я стопляше и да я възбуждаше, будеше в нея понякога и страх. Като всяка жителка на Хартланд, знаеше че тази земя може и да си вземе обратно онова, което е дала, да си го върне по най-жесток начин и най-често без предупреждение. Мъжът й беше заровил миналото си веднъж завинаги и все пак някаква малка суеверна част от нейното съзнание напомняше, че отпъдените призраци могат един ден отново да се появят и да я намерят.

Въпреки това никога не си бе пожелавала да обикне друг. Нейният мъж беше за нея единственият, както и тя беше за него единствената жена. Беше сигурна, че ако можеше отново да избира, той щеше да пожелае само нея. Само тя бе успяла да прескочи стената, ограждаща неговото сърце и да заеме в него сигурно и закътано място. Каквото и да й готви бъдещето, този мъж й принадлежи завинаги. Само смъртта може да ги раздели. А хората, преминали суровата школа на Хартланд, не се бояха от смъртта. Тя беше част от тях, както сянката, която хвърляха под безмилостно палещото слънце на степното лято.

Рейчъл пропъди от съзнанието си всички сенки от миналото на своя съпруг. Някъде в нощта самотен койот виеше срещу луната. Гласът му беше призрачен и болезнен. Изкрещя бухал, чу се ястреб, някакво мъничко създание се шмугна в тревата. Вятърът въздъхна и раздвижи леко безбройните цветя и треви, които се зеленееха и цъфтяха тук от пролетта, а сега, с наближаването на есента, придобиваха мекия златист цвят на сламата.

В далечината, в малкото, нарочно направено за това прозорче на фермерската къща, вече гореше свещта, приканваща окъснелите пътници. Високият ярък пламък се олюляваше — изглежда някой беше отворил вратата и беше пуснал вечерника. През един от високите комини се заиздига пушек и загадъчно изчезна, сякаш се стопи в нощното небе.