Петър Доневски - Дива кръв

Тасо влезе в селото по обед. Денят беше мъглив, улиците — кални. Валя есенен дъжд, севернякът стихна и след седмица гъсти мъгли плъзнаха в подножието и криволите на река Скът.

Селото беше познато, но приятели не видя.

Повикал го беше председателят. Спря пред общината, разкопча късата полушубка и под ризата се провря обедния влажен хлад. Приведе се, превърза връзките на маратонките и зави към канцеларията на земеделската кооперация.

— Пристъпвай Атанасе!

Атанас му беше името, но приятелите, още от войниклъка му викаха Тасо.

— Цяла седмица те чакаме, бе човек — усмихваше се председателят. — Знаеш ли за какво съм те викал?

— Знам, знам… Когато имаш зор, тогава ме търсиш. Да не ти се е вкиснало виното? — засмя се и Тасо.

— Виното… лесна е работата на виното… За друго е… Какво ще ти струва, какво ще ти даваме, ти ще кажеш, няма проблеми за отплатата… Само да ни отървеш от тая напаст.

Оня ден, на пазара, Тасо беше чул от търновчани за случая. Двадесет и осем глави от разплода преди десетина дни били изпотръшкани пред кошарите и карантиите им се проточили по пътеката до долния край на тополите. Глутница беше прегазила и през Галишките кюмета. Не знаеха дали са чакали или вълци. Сума стока беше станала зян. За Тасо работата беше ясна — и други години по това време от дунавските върбалаци налитаха по тамошните кошари изгладнели вълци. Но да прескочат и в Попица — това досега не е бивало.

— Има ги бе, Атанасе. Има ги… От хълма се спускат, призори. С очите си овчарите видели как прескачат оградите и докато кучета и хора се съвземат… Оня ден глутницата прегази стадото на Джанголя… Какво ще ти даваме, казвай!

Атанас смукваше от цигарата, с пръст почукваше пепелта в цигарената кутия.

— Да видим… Да помислим как ще стане работата.

— Мисли, мисли и казвай. Хиляда глави са овцете във фермата, башка разплода при кочовете. Сума загуба ще понесат овчарите.

— Джепане… джепане, джепане — изпусна цигарения дим на кълбета Тасо. — С джепане да ме осигуриш — и поглади с опакото на китката провисналите си мустаци. — И некое момче от вашата дружинка, но по-ербап да бъде. Друго за сега няма да ми плащаш, докато не махнем белята.

Разправяха по пазара ловджиите, че Тасо освен усталък в авджилъка си имал и добро куче — едро, смочесто, вълкодав. Ходил беше за него нарочно по Тетевенско, по Рибарица, разменил го с някакъв познат за три кофи кукуруз. Казали му балканджии, че техните песове скитали по Вежен и в палето имало дива кръв. Било от вълчица. Когато пребили майката, палето се омотало в папратта и овчарите го хванали. Та той го беше взел още сукалче, хранел го с млеко. И го отчувал. Понеже беше женско и го открили под Вежен, нарекъл го Вежана. Вежана свикна с него и където иде Тасо, там беше и тя. Сутрин, през деня, вечер. Кучката израстваше едра и яка. Горският го предупреди, че това куче е опасно, да го върне откъдето го е взел — Тасо не обърна внимание. Не послуша и овчаря Панчо, който предложи да изпразни една гилза в главата, па ако му е жал, да се обади на ветеринарния — той знае нататък какъв е реда. Мислеше, че му завиждат. Кучето растеше с гладък косъм, яко и едро.

— Та-а-а-а — прекъсна тишината председателят. — В тебе е думата. Джипа ти давам — прави каквото щеш. Но скоро да пием блага ракия.

Шофьорът върна Тасо в града. Същият следобед нареди ловните такъми, кобура с надцевката. Ижето тури в колената, а Вежана сви гнездо на задната седалка до него.

Овчарите го чакаха. Разказаха му пак историята с вълчата напаст и тръгнаха да оглеждат саите, хълмовете и реката. Показаха му посоката към Вълчковия дол — от там май идвала глутницата. Старите хора не случайно са наричали тази падина Вълчката.

Докато оглеждаха хълма, реката и тополаците, а Тасо обясняваше на овчарите, че псетата им само дразнят зверовете, че работата с вълците си е мъжка работа и трябват яки нерви и точен отстрел, стадото в долния край на една от саите се юрна и пред очите на всички през водопойните корита прекоси огромен вълк, след него втори, че и още един.

— Юбря-я-я, юбря-я-я — затичаха овчарите, кучетата се понесоха с лай, но глутницата избяга невредима в криволите на близкия лъг.

Тасо пусна Вежана. Тя обиколи саите, спря се на два пъти до сеновала, но усетила острата миризма на вълците се понесе към ниското в тополите. После се чу ръмжене, боричкане. Овчарите се затичаха натам, но се върнаха, защото срещнаха кучката — мокра и кална. След няколко дни картината се повтори.