Ребека Брандуейн: Дива кръв

Рейчъл се разсмя през сълзи и поклати отрицателно глава.

— Горкият Чили Пейпър — въздъхна тя. — Бас държа, че е вече на път за Оклахома и се пита какво ли е туй нещо, дето за малко не го прегази. Поне месец ще му трябва, докато си стане предишният. И да благодарим на бога за колата сено! Ако не беше тя, вече щяхме да сме пред вратата на Свети Петър. Но мирише доста силно на гнило. Откога ли е тук? Трябва да пратиш няколко души да съборят плевнята, Слейд…

— Бъди сигурна, че няма да го направя — възкликна той обидено и я изгледа навъсен. — И да не си ми го повторила още веднъж! Това е последната ми дума!

— Не те разбирам, та плевнята е станала опасна!

— Тя е мястото, където целунах за пръв път жената, която обичам — каза той строго. — И тя ще остане да стои, докато съм жив.

— Да, ти наистина ме целуна за пръв път именно тук — прошепна Рейчъл, трогната от неговата сантименталност.

— Освен това мисля веднага да те целуна тук още веднъж.

Рейчъл реши, че идеята му е блестяща и се изправи в очакване на седалката. Но за нейна изненада и разочарование Слейд не се приближи. Тя гледаше неподвижната му фигура и се питаше какво ли цели с обидното си мълчание. Най-сетне изрече нетърпеливо:

— Е и?

— Какво — и? — измърмори той и сви строго вежди.

— Ще ме целунеш, или не? — попита тя ядосано, леко объркана от странното му държане, пък и малко обидена.

— Аз чакам — изръмжа той, стиснал зъби.

— Чакаш ли? — повтори тя тихо. — За бога, Слейд, но какво?

— Чакам покана — изсъска той с яростен поглед. — Реших, че след като сме загърбили четиридесет години от сватбата, трябва по изключение, да бъда поне веднъж учтив.

— Покана, значи? — Рейчъл най-сетне разбра и се плесна от удоволствие по коляното, смехът и екна като камбана в тихата, огряна от слънцето плевня. — Боже милостиви! Просто не мога да повярвам. Слейд Меверик, сериозно ли говориш? Искаш да кажеш, че за четиридесет години съм успяла най-сетне да те науча на добри обноски?

— Изглежда, че е така, понеже аз наистина чакам покана, при това с огромно нетърпение, ако ми е позволено да го кажа, по дяволите!

— Да не повярва човек! — поклати засмяно глава Рейчъл. — Как само се променят времената!

Тя седеше върху кожената седалка на Пакарда, сякаш потънала в мечтите си. Припомняше си всички тези години, дошли и отминали, откакто Слейд я бе целувал в онова зимно утро, толкова отдавна, в тази плевня. През процепите в покрива проникваше топлото августовско слънце, обгръщаше ги сякаш в златен ореол, сено и прах танцуваха във въздуха, вдигнати от лекия ветрец, нахлуващ през строшената порта. Четиридесет години! Нима е минало толкова много време? — попита се тя още веднъж. Да, бяха минали като един ден, в сянката на една усмивка. Но толкова спомени лежаха като изсушени цветя в книгата на живота й, че едва се побираха. А като си мислеше за съпруга си и семейството, за своя „Хартланд ранч“ (станал междувременно един от най-големите в Канзас), за парите в тенекиената кутия върху кухненския шкаф (и за останалите, вложени на сигурно място в банката), Рейчъл си даваше сметка, че Бог бе препълнил нейния дискос и не можеше да иска от живота повече, отколкото й е дал.

— Е и? — прекъсна Слейд нетърпеливо мислите й.

— И какво? — попита тя, все още изцяло в миналото.

— Какво значи това… и какво? — попита Слейд. — Да не вземеш на стари години да ми се побъркаш? Веднага да си го избиеш от ума! Четиридесет години съм понасял острото ти езиче, Рейчъл и капризите ти, но и всяка секунда им се наслаждавах, защото в края на краищата все аз побеждавах — заяви той, ухилен високомерно и малко злобно. Огледа я някак учудено. — Да, всяка победа ми носеше наслада. И проклет да съм, ако допусна сега да ми полудееш. Така че… да… та какво казвах? А да, все още чакам. Ще получа ли най-сетне покана да те целуна, стара жено?

— Да, разбира се — каза Рейчъл и го погледна засмяно в очите. Сърцето й беше готово да се пръсне от любов към него, четиридесет години любов и благодарност за радостите, които й беше дал. — Да, мисля, че вече можеш. Тя млъкна за миг, а после каза: — Смятай се за поканен, стари мъжо!

А той прие поканата с пеещо сърце.

© 1990 Ребека Брандуейн

Rebecca Brandewyne

Heartland, 1990

Сканиране: ???

Разпознаване и редакция: Xesiona, 2009

Издание:

Ребека Брандуейн. Дива кръв

ИК „Ирис“

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/13931]

Последна редакция: 2010-05-15 20:45:27