Ребека Брандуейн - Дива кръв

Изведнъж Рейчъл видя как иззад плевнята изскочи едро, охранено животно и хукна право срещу автомобила.

— Чили Пейпър! — извика тя. — Боже милостиви, Слейд, та това е Чили Пейпър!

Представа нямаше какво търси този хитър, стар, получавал премии бик, тук, в прерията, на ничия земя. Сигурно беше строшил преградките на бокса си. В същия миг разбра, ужасена, че Слейд няма никакъв шанс да спре навреме. Те се носеха право срещу бика. Рейчъл извика, когато мъжът й натисна спирачката, а силната му ръка я прегърна и я удържа да не изхвръкне през стъклото, защото колата подскочи, залитна и се завъртя.

Паникьосаният бик изрева яростно и хукна да бяга, автомобилът продължаваше да се върти, а Слейд се опитваше да овладее кормилото. Стори й се, че е минала вечност, а бяха само секунди. За ужас на Рейчъл Пакардът не спря, а продължи, останал без управление, да се носи напред и преди Слейд да направи нещо, колата се блъсна в затворената дървена порта на плевнята и я събори.

В сградата нямаше нищо освен забравена огромна копа сено. Колата се заби в нея и вдигна от гредите ято гълъби, които изхвърчаха шумно през дупка в покрива. Автомобилът рязко спря, сеното засипа предното стъкло и торпедото, за малко не погреба и Рейчъл и Слейд.

Миг по-късно установиха, разтреперани, че са още живи. Като кашляха и кихаха, двамата се заловиха за работа, измъкнаха се изпод сеното и се изгледаха мълчаливо с огромно облекчение. И двамата бяха толкова щастливи, че другият е цял и невредим, че не намериха думи за любовта си, за чувствата, изпълващи сърцата им.

Слейд видя побелялото като вар лице на Рейчъл и каза, разкаяно:

— Ама хубава разходка си направихме, нали скъпа?

— Дъртако проклети! — възкликна тя, бясна и все още уплашена. Лицето й беше облято в сълзи, тя се нахвърли върху него и забарабани е юмруци по гърдите му. — Откачен дядка! За малко да претрепеш и мен, че и най-хубавия ми бик!

После се озова изведнъж в прегръдката на мъжа си, захълца тихичко на гърдите му, а той я галеше успокояващо по косата, шепнеше й на ухото думи на обич и мили извинения. В нейния свят отново всичко беше наред. Най-сетне се освободи от прегръдката му, овладяна и успокоена. — Та значи това беше подаръкът ми за годишнината от сватбата! — изсумтя тя презрително и хвърли осъдителен поглед към натрошения Пакард.

— Ами да… — Слейд се въртеше притеснено на седалката. — Боя се, че трябва нещичко да ти призная, Рейчъл — каза той с най-сладкия си глас. — Откровено казано, този автомобил го купих за себе си, понеже зная, че макар да имаме достатъчно пари, ти не обичаш много-много да харчиш, от страх парите в тенекиената ти кутия в кухнята да не намалеят и това да ти отнеме сигурността. Но аз пък не го разбирам. Имаме четиридесет хиляди морга земя и близо половин милион долара в банката. Защо да не се поотпуснем, докато сме още на този свят и можем да се порадваме на живота! Та си купих Пакарда като подарък от теб за мен, пък от мен за теб е ей това. — Той извади от джоба си малко пакетче и й го подаде. — Всичко хубаво за сватбения ден, Рейчъл, сърчице мое.

Рейчъл развърза с треперещи ръце красивите панделки, разгъна хубавата хартия,(Слейд бе помолил да му опаковат подаръка, защото не би могъл да направи толкова красиво пакетче), вдигна капака, махна и копринената хартия. В кутийката лежеше златна брошка с формата на сърце, украсена по краищата с рубини. В средата беше гравирана една единствена дума Хартланд.

— Божичко! — възкликна Рейчъл, като видя брошката. Очите й плувнаха в сълзи, гърлото й пресъхна.

Взе бавно брошката в ръка и видя, че под нея е сложена картичка с пастелен цвят. Разтвори я и прочете, написаното с решителния едър почерк на мъжа й:

Скъпа моя Рейчъл, въпреки нашите четиридесет морга земя, през всяка от изминалите четиридесет години, съм наричал свой дом само земята, по която стъпваше ти. Защото и днес, и завинаги те обичам от цялото си сърце и душа, любима моя.

— О, Слейд, Слейд! И аз те обичам — прошепна тя, едновременно усмихната и разплакана. Обви ръце около врата му и дълго и страстно го притисна към себе си. После взе брошката и помоли: — Ще ми я забодеш ли? Ръцете ми треперят, не мога сама.

— Разбира се. Харесва ли ти, мила? — попита той, след като закопча брошката за високата яка на сватбената й рокля.

— Дали ми харесва? Аз вече си я обичам! Прекрасна е, Слейд. Това е най-красивото нещо, което съм имала някога.

— Значи нямаш нищо против аз да задържа автомобила?