Ребека Брандуейн - Дива кръв

Ръцете му трепереха, стомахът му се бунтуваше, коленете му се подкосяваха. Не биваше да пие толкова много в игралния дом. Имаше желание още сега да повърне. Тъмното лице на Дигър се размиваше пред очите му, но отново се проясни, когато си избърса потта от лицето. Отзад, в сянката, стоеше Терез, пребледняла като платно от страх, че той ще умре, че Дигър ще го убие. При тази мисъл пак почваше да му се повдига. Беше виждал през войната мъже да умират в локви кръв, разкъсани от куршумите. Беше млад. Обзе го страх. Не искаше да умре. Чакаше Дигър да натисне спусъка…

Тибо продължаваше да се киска, обсипваше го, бесен, с обиди. Сега Слейд окончателно се убеди, че Дигър е луд, който не отговаря за онова, което върши, но това не го правеше по-малко опасен, тъкмо обратното. Полицията на поне пет щата го издирваше, жив или мъртъв, заради не едно престъпление. За главата му даваха хиляда долара награда — така пишеше в писмото на масата на шерифа Маг. С хиляда долара може да се купи много добитък, — мислеше си Слейд, а после се мразеше за тази мисъл. Дигър беше ненормален. Мястото му беше в лудница, където ще го лекуват. Би трябвало всъщност да го съжалява и да се погрижи да отиде където трябва. Някога, много отдавна, бяха приятели. Но за какво ли си мислеше Дигър сега, така зловещо ухилен?

Да, ще убие Терез. Реши го съвсем спонтанно, когато я видя да тича през ливадата, прилична в бялата си рокля на пеперуда, която се е приближила твърде много до пламъка. Тя заслужаваше да умре, а Слейд, който някога му беше приятел, заслужаваше да живее и да понася болката от нейната загуба, както той, Дигър, я бе понасял. Прицели се с пистолета, натисна спусъка. Терез падна в локва кръв. Тя бликаше от нея като поток, а животът си отиваше. Не след дълго тя щеше да лежи в гроба. Нали затова носеше прякора „Дигър“, зловеща шега! Той се разсмя.

Все още със смях, Тибо изрева:

— Както чувам, намерил си си нова petite cherie, Слейд. Защо не направим както едно време, mon ami, защо не си я поделим, само че този път аз ще ти сложа рога. Добра идея, нали? Зная, че си съгласен, нали ще е срамота и новата ти възлюбена да завърши като Therese?

Therese, падаща в яркочервена локва, с обагрена от кръв гардения в косата, а той коленичил до нея, се взира и вижда, че това е лицето на Рейчъл — Слейд се ужаси от тази картина. Беше обзет от страх и ярост, каквито не бе изпитвал досега. Той е прекалено опасен, за да остане да живее, скъпа. Прекалено опасен е, за да живее — това бяха последните думи на Therese, преди да умре. Прости ми, Therese, че бях тогава толкова млад и наплашен. Сега ще поправя грешката си…

— Никога не си знаел кога е по-добре да си държиш устата, Дигър — каза тихо Слейд и посегна към колтовете.

В къщи Рейчъл чакаше Слейд. Сновеше пред отворената врата и час по час поглеждаше навън. Но все още не се появяваше конник и обзелият я страх я докарваше до ръба на отчаянието. Бяха минали часове, ужасна вечност, през която я преследваха видения, в които Слейд лежеше, жив, но тежко ранен, или студен и мъртъв. Сега разбираше защо в онази съдбоносна нощ Therese е настояла да бъде с него на дуела под брястовете. Всичко беше по-добро от това мъчително очакване.

Фремънт виждаше колко е тревожна, той въздъхна и поклати глава. После изтърси пепелта от лулата си и стана от стола, приближи се към нея и сложи утешително ръце на раменете й.

— Той ще се върне, Рейчъл — успокои я Фремънт, но сърцето му кървеше заради нея. — Дай му време, той ще се върне.

Тя се опита да възпре сълзите си.

— А какво ще стане, ако не се върне, дядо? Толкова го обичам…

— Тогава ще трябва да погледнеш истината в очите и да я приемеш — както би го пожелал Слейд.

— Но аз го обичам, дядо! Толкова го обичам…

— Зная, зная, Рейчъл.

Не си казаха нищо повече, стояха мълчаливи и гледаха към прерията, където сега в далечината се надигаше облак прах. Сърцето й подскочи от радост, сложи длан над чело, за да се защити от слънцето и се опита да различи нещо, но надеждата й отново угасна — облакът беше прекалено голям, за да бъде самотен конник. Горчиво разочарована, тя отиде в кухнята да си намери някакво занимание, напразен опит да мисли за нещо друго освен за Слейд.

Изведнъж отвън долетя силен шум. Ужасен тропот разтърсваше предната стена на къщата, сякаш някой се опитваше да я събори. И тогава Рейчъл чу мъжки вик и мучене на добитък. Сякаш говедата от всички обори в Уйчито стояха сега пред вратата й. Тя изтича навън и остана със зяпнала от смайване уста.