Ребека Брандуейн - Дива кръв

Тялото му беше още здраво, но наследствената лудост се засилваше и единственото чувство, което го владееше, беше омразата. Беше издънка на арогантното си френско семейство, в което, за да се запази синята кръв, момчетата се женеха само за братовчедките си от рода Ламартин. Като по чудо беше по-здрав от повечето си роднини, част от които бяха вече мъртви, или по затвори и лудници, където им беше мястото. Но Дигър притежаваше тънък ум и успяваше да внуши, че е само ексцентричен. Това често го бе спасявало от съдбата на роднините, въпреки че на съвестта му тежаха престъпления, за които заслужаваше да бъде затворен, или дори обесен. Но досега беше успявал да се изплъзне от закона.

Терез Дювалие беше най-голямата му любов, или поне така си внушаваше. Беше истина, че в нощта на нейната смърт някаква жизнено важна връзка между неговия мозък и действителността се бе скъсала и лудостта му се бе засилила. В мигове на просветление Дигър разбираше, че най-хладнокръвно я е убил и всеки път този спомен го хвърляше в продължаваща с дни тежка депресия. Но обикновено обвиняваше за ранната й смърт Слейд Меверик. Тъкмо по време на една от зачестилите депресии бе срещнал Адам Кейфе и му беше дал картата-предизвикателство.

Дори в най-лудите си дни Дигър не забравяше какво означава за него тройката купа, защото тя стана повод за дуела, при който Слейд изстреля куршума, раздробил бедрото на Дигърс. Оттогава трябваше да ходи с бастун, но след време му стана забавно да изпраща със скритата в него шпага нищо не подозиращи наивници на онзи свят. Не забравяше, разбира се, че тройката купа беше причината той да си служи с трети крак.

Дълбоката, довела до тези последици рана, го подтикна да прати на Слейд второ предизвикателство. Но сега, в този късен августовски следобед сред прерията, лице срещу лице с истински майстор на пистолетите, той имаше неясното чувство, че идеята му не е била добра. Слейд отдавна не беше щур младок и Дигър трябваше с изненада да признае, че му лазят тръпки по гърба.

И двамата мъже не искаха слънцето да им блести в очите, затова стояха сега, широко разкрачени, и чакаха. С това се изчерпваше общото между тях. Слейд беше спокоен, студен и чакаше, пъхнал палец в колана, Дигър да стреля пръв. Но Дигър сякаш се колебаеше, пристъпваше от крак на крак, като пушач на опиум, закопнял за лулата си и всеки наблюдател би казал, че е твърде нервен, за да се прицели добре. Но Слейд познаваше Дигър откакто се помнеше, та не беше вече толкова глупав да направи грешката, изпратила много хора под земята.

Нищо чудно, че Адам е взел Тибо за градски франт — мислеше си Слейд. Не беше променил вкусовете си и облеклото му правеше впечатление на малко старомодно. Носеше дори копринена кръгла шапка. Но револверът му марка „Смит енд Уесънс Америкън“ съвсем не беше смешен. Носеше го доста високо, леко наведен вляво, с почти извадена дръжка. Беше странен начин да носиш оръжие, но на Слейд тази техника му беше позната и той знаеше, че онези, които я предпочитат, са опасни. Не изпускаше нито за секунда Дигър от очи.

Палещото августовско слънце, засияло след торнадото, сега изгаряше безмилостно прерията и лицата на двамата мъже бяха плувнали в пот. Жегата се надигаше на пробляскващи вълни от земята и правеше неясни контурите на двамата самотни мъже. В маранята силуетите им се размиваха дори в техните очи и в този миг изминалите години изчезнаха, сякаш колелото на времето изведнъж се бе завъртяло обратно и ги бе върнало десет години назад.

Лунната светлина проникваше през клоните на брястовете и пръскаше по известната с печалната си слава поляна сребърни петна. Във въздуха се носеше прашец от мъх. На пътеката стояха двама мъже. Жена в бяла рокля чакаше във файтона под дърветата. Само шумоленето на листата и тихият плисък на Мисисипи някъде в далечината нарушаваха тишината. Въздухът беше наелектризиран от напрежение. Изведнъж жената усети, че не издържа повече. Тя извика, скочи от файтона и се затича през ливадата. Чу се изстрел. Жената се препъна и падна, кръвта обагри в алено бялата й рокля, пръсна червени петна по бялата гардения, забодена в дългата й черна коса. Терез, Терез! Мъжът, който стреля, се смееше, белите му зъби просветваха на лунната светлина и ужасяващ, демоничен кикот се носеше над ливадата…

Налудничавото кискане кънтеше сега над прерията и биеше като камбана на умряло в ушите на Слейд. Дигър започна изведнъж да сипе обиди, за да го ядоса, да го нервира. Бълваше гадни обвинения срещу Терез Дювалие, хвалеше се с ужасните си престъпления, описваше всичко до последната гадна подробност. На Слейд му се повдигаше, почувства се зле, като в онази нощ под брястовете.