Ребека Брандуейн - Дива кръв

Бяха го направили. Рейчъл лежеше под него, изморена, изчерпана, сърцето й туптеше на пресекулки, пулсът й още биеше учестено. И тя чуваше ударите на Сърцето му, докато той бавно се отдели от нея, взе я в сигурната си прегръдка и притисна главата й към рамото си. Ръцете му го обгърнаха по-яко, сякаш нямаше никога да го пусне.

Но действителността вече се бе промъкнала незабележимо и Рейчъл си помисли какво ще стане с нея, ако трябва да загуби Слейд, след всичко, което бяха споделили и тя прокле миналото му и неговата гордост, въпреки че тя беше създала мъжа, когото обичаше.

— Обичам те, Слейд — шепнеше тя, ужасена. — Обичам те и не искам да те загубя!

— О, Рейчъл, скъпа — измърмори нежно Слейд. — До този ден бях готов да дам всичко, само за да чуя тези думи от твоите уста. Но не и сега. Сега бих предпочел да ме мразиш, защото не искам да скърбиш за мен, ако бъда убит…

— Не говори така! Не го казвай! Ти няма да умреш! Не, няма! Нали каза, че стреляш с бързината на светкавица, Слейд. Виждала съм те. На 4 юли, в града, те видях как стреляш. Ти не пропусна нито веднъж целта си, ти беше най-бързият.

— Да, аз наистина съм бърз — съгласи се той скептично. — Но Дигър е бил винаги още по-бърз.

Сега Рейчъл разбра какво я беше уплашило толкова в разказа на Слейд за миналото му. Ако Слейд беше стрелял пръв, Тибо щеше да е убит и нямаше да се прицели в Терез Дювалие. Но Дигър беше стрелял по-бързо от Слейд.

— Да, но при онзи дуел с Дигър вие сте се били с обикновени пистолети за дуел, а при тях спусъкът не трябва да се натиска, нали Слейд?

Той я погледна усмихнат и я целуна по носа.

— Скъпа, ти си най-умната жена, която познавам. Имаш пълно право и аз също разчитам на това, че този път Дигър няма да стреля по-бързо от мен.

Но един въпрос си оставаше неизречен между тях: — Какво ще стане, ако той все пак не успее да е по-бърз?

При тази мисъл сърцето на Рейчъл спря да бие. С вътрешния си поглед виждаше как Слейд пада, а земята под него попива кръвта му. Срещу него Дигър Тибо се смееше и въртеше пистолета си в ръка. Нейният сън. Нейният кошмар. Сега за Рейчъл вече нямаше и сянка от съмнение за това какво е изпитала Терез Дювалие през онази нощ под брястовете в Ню Орлиънс: страх за Слейд, страх за мъжа, когото е обичала, страх, че може да бъде убит, да й бъде отнет завинаги. Терез не е разсъждавала, не е искала да бъде разумна. Луда от страх, не си е правила сметки и е платила с живота си, убита от Дигър Тибо. Рейчъл се разтрепери, а Слейд я притисна по-силно към себе си.

Той я целуна нежно. После я облада безмълвно още веднъж, този път по-нежно и тя вече не изпитваше болка, а само горчива мъка, защото лежеше може би за последен път в прегръдката му, може би той за последен път я целуваше, притискаше я към лятната трева и я издигаше до звездите. Когато това свърши, двамата станаха и се облякоха.

— Рейчъл — каза той тихо. — Никога не съм ти го казвал, защото все не можех да намеря подходящите думи. Но сега трябва да знаеш, че те обичам. Обичам те отдавна, а не исках да се откажа от Терез само защото мислех, че съм й длъжник. Но днес дългът ми ще бъде изплатен. — Той млъкна за малко, а после продължи:

— Странно, но от дълго време имам чувството, че тя е тук, в сърцето ми и се опитва нещо да ми каже, а сега разбирам какво. Иска да ми каже, че е мъртва и нищо не може да я върне, каквото и да сторя. Затова трябва да забравя миналото и да започна нов живот с друга жена. Защото когато обичаш някого, искаш той да е щастлив, а не да прекара остатъка от дните си в траур. Разбираш какво искам да ти кажа, нали Рейчъл? Ако не се върна не ме забравяй, но и не се отдръпвай от живота. Не ме превръщай в светец. Обещаваш ли ми го, скъпа?

— О, Слейд, не! Как бих могла?

— Ти можеш да го направиш и ще го направиш. Защото си силна и защото те обичам и искам да си щастлива, дори ако не се върна. Затова те моля да ми обещаеш.

— Добре, Слейд! — изхълца Рейчъл. — Обещавам ти.

Той й се усмихна нежно, а от очите му струеше любов.

Изпи с устни сълзите по бузите й.

— Терез щеше да те хареса, Рейчъл — каза той тъжно. — О да, тя щеше много да те хареса.

После се обърна на пети и тръгна бързо, и я остави разплакана.

През целия си живот не беше изживявал по-трудни мигове.

Вътрешно Дигър Тибо не се беше променил, но външно изглеждаше стар и похабен. На млади години беше хубав, едър мъж, с широки рамене и тесни бедра, катраненочерна коса и очи, но светла кожа. Не бе имал труден живот, но въпреки това не изглеждаше блестящо. Всеки би му дал четиридесет и пет години вместо неговите тридесет и пет. Безброй бръчици обрамчваха злите черни очи, прорязани от червени жилки и със синкави торбички под тях. Последица от безсънните пиянски нощи. Кожата му беше отпусната, а дълбоките гънки около устата му придаваха нещо зловещо. Дигър се смееше рядко и само когато успяваше да измами някого. Тогава кикотът му караше околните да потръпват. Беше все още строен, защото безредният му живот и пороците се грижеха да не напълнее. Но в него имаше нещо воднисто, призрачно и някои казваха, че приличал на скитащ труп.