Ребека Брандуейн: Сърце под маска

В открито море, 1792 г.

Ела с мен, Руж.

Тихите, страстни думи отекваха в съзнанието на Женевиев, докато очите й нежно се взираха в мъжа, мирно заспал до нея. Голото му тяло се притискаше в нейното, мускулестите крака все още обгръщаха бедрата й и сладкият спомен за любовния акт не искаше да избледнее.

Наситенозелените очи на жената оглеждаха с нежност спящия мъж и наново преоткриваха всяка добре позната и толкова мила подробност от тялото му: посребрените слепоочия, черната като катран коса, прихваната в плитка на тила, гладките мускули, които потръпваха под загорялата от слънцето кожа. Чувствено извитите устни под черните мустачки, които непрекъснато подканяха за целувка и Женевиев никога не можеше да устои на изкушението. Само до преди малко го беше целувала, нежно отначало, а после все по-страстно, когато устата му се впи в нейната, настойчива и търсеща. Лявата му ръка все още притискаше закръглената й гръд. Женевиев се вгледа в дългите, тънки пръсти и за кой ли път се учуди на силата и сигурността, която се излъчваше от тях. Тези ръце бяха способни на безмилостно убийство, но и на нежни, мъчително бавни милувки, които разгаряха страстта й. Мъжът отлично знаеше какво да прави с тялото й.

Колко обичаше този мрачен, непроницаем Шпионин, който се вмъкна в живота й и открадна сърцето й; и колко странно беше, че му се отдаде, без дори да помисли, макар че не знаеше името му, не беше виждала лицето му, скрито дори нощем под черната копринена маска.

Въпреки това беше готова да пожертва всичко, да изостави досегашния си живот и да замине с него, където поиска, дори това да я обричаше на страдание.

Ела с мен, Руж, беше казал Шпионинът.

Руж. Устните й се разтегнаха в морна усмивка, като си помисли, че той й беше дал това име заради буйната медноцветна коса, която блестеше на слънцето. Какво ли ще каже, ако узнае истинското й име и титлата, свързана с него? Често си задаваше този въпрос. Дали щеше да обича по същия начин лейди Женевиев Анжел Сен Жорж Тревилин, контеса Блекхийт? Дали щеше със същата лекота да я помоли да изостави досегашния си живот и да замине с него? Не! Не й се вярваше. Но сигурно все пак щеше да я помоли да остане с него, защото двамата не можеха да си представят живота един без друг. Нима титлите и богатството бяха по-важни от любов като тяхната?

Ах, как й се искаше да е в действителност само контрабандистката Руж! Ноар — това пък беше името, което тя даде на тайнствения си любовник, известен с прозвището Шпионина — я беше срещнал за първи път именно в тази роля. Междувременно сигурно е заподозрял аристократичния й произход, също както и тя беше почти убедена, че той е благородник. Книжовният език и учтивите маниери се научаваха само в изисканите семейства.

О, Ноар, Ноар! — зовеше сърцето й, макар че от устните й не се отронваше нито дума. В каква дяволска паяжина се заплетохме с всичките тези лъжи!

За миг Женевиев до болка се изкуши да дръпне кървавочервената копринена маска, зад която беше скрито лицето й, и да разкрие истинския си лик пред любимия си. Докога ще пази личността си в тайна! Но не, не биваше. Животът на много други хора зависеше от инкогнитото й. Трябваше да крие от мъжа, когото обичаше, дори името си.

Ела с мен, Руж.

Младата жена измъчено прехапа устни, за да задържи вика, който се надигаше в гърлото й. Ако изпълнеше молбата му, никога вече нямаше да се върне в къщи. Изчезването й щеше да причини мъка на твърде много хора: на родителите й, на брат й, на вуйчо й и леля й, на Джъстин…

О, Джъстин. Дали ще се почувства пренебрегнат, ако го напусне? Не, помисли си с отсенка на раздразнение тя, наранена от спомена за проклетото му равнодушие. Не само че няма да му липсва, напротив, той дори ще почувства облекчение, че отсега нататък ще живее без нея. Никога не я беше обичал, макар че в онзи кратък момент пред олтара Женевиев повярва, че двамата могат да бъдат щастливи.

Хладният, самонадеян, студен Джъстин, нейният братовчед… Беше неин съпруг, но не беше мъжът, когото обичаше. Никога не беше изпитвала любов към него, макар че би се почувствала истински щастлива, ако беше проявил поне малко съчувствие към съдбата й, както беше сторил Ноар. Може би тогава нямаше да се озове в леглото на Шпионина на борда на «Блек Мефисто». Този мъж беше търсен в цяла Франция! Даваха огромна награда за залавянето му.