Кони Мейсън - Лъвското сърце

Североизточен Уелс, 1258

Бойното поле беше почервеняло от кръв. Сражаващ се под знамето на младия принц Едуард Английски, Лайънъл дьо Кьор, известен в цялото кралство като Лъвското сърце, размахваше меча си мощно и сръчно. Боят се беше развихрил пред замъка Крагдън, отдавнашна крепост на Луелин Гъфид, принц на Гуинед и водач на въстанието, което беше избухнало в уелските владения на принц Едуард.

Битката беше жестока. Ръкопашният бой целеше да унищожи силите на Луелин. Армията на принц Едуард и хората на Лъвското сърце бяха образували клин, за да предотвратят бягството на уелския принц.

Така внезапно, както беше започнала, врявата замря в откъслечни стонове и викове на умиращите. Стиснал облян в кръв меч в ръката си, Лъвското сърце се вгледа в бойното поле и разбра, че единствените останали прави мъже са неговите. По-голямата част от хората на Луелин бяха избягали.

— Луелин е избягал, Лъвско сърце — съобщи приятелят му Джайлс дьо Клер.

Сваляйки шлема си, Лъвското сърце обърна стоманения си сребърен поглед към замъка Крагдън, който се извишаваше над бреговете на река Клайд.

— Колкото и да ми се иска да повярвам, че Луелин е избягал в Сноудония, по-склонен съм да вярвам, че си ближе раните в онази крепост. Лорд Крагдън винаги е бил негов защитник.

— Тогава ще превземем замъка — изрече уверено Джайлс.

— Искам да щурмувам замъка, но трябва да чакаме заповедите на принц Едуард. Събери труповете и ранените и ги закарай до крепостта на Едуард в Грантам. — Сянка прекоси челото му. — Ядосвам се, че лорд Едуард не получи предложение за помощ нито от краля, нито от пограничните лордове.

— Може би борбата за надмощие между краля и мъжа на сестра му Симон дьо Монфор ги занимава повече от уелските земи на Едуард.

— Така е — изрече Лъвското сърце, сваляйки ръкавицата си, за да изтрие потта от челото си с опакото на дланта. — Намери коня ми, Алън — нареди той на оръженосеца си.

Обръщайки отново поглед към крепостта, Лъвското сърце заразглежда древните укрепления и крепостни стени, питайки се колко ли време ще му отнеме да пробие стените и да влезе вътре. Ако Едуард искаше замъкът да бъде превзет, Лъвското сърце не би се поколебал да заповяда атака.

— Принцът идва — извика Джайлс, сочейки към група конници и пешаци, които се спускаха от околните хълмове и гората.

Облечен в ризница от железни бримки и със синя надризница, носеща герба му, златокосият принц беше красив и великолепен воин. По-висок от който и да било мъж в Англия, той си беше спечелил дружелюбния прякор Дългокракия от своите близки приятели. Едуард и Лъвското сърце представляваха контраст между светлина и тъмнина. Макар че Едуард беше мощен златен бог дори още на толкова млади години, Лъвското сърце беше не по-малко внушителен. Красив по своя си грубоват начин, мургав, опасен и динамичен, висок почти колкото Едуард, Лъвското сърце беше десет години по-възрастен от деветнадесетгодишния принц. Едуард пръв го беше нарекъл Лъвското сърце. В една битка в Гаскония Лайънъл беше показал необичайна смелост и името Лъвско сърце му беше прилегнало като ръкавица.

Възседнал черния си боен жребец, Лъвското сърце препусна, за да посрещне Едуард, ясно осъзнавайки, че известният буен темперамент на принца ще избухне, когато разбере, че Луелин е избягал от капана им.

— Кажи ми, че Луелин лежи мъртъв на полето — изрече Едуард без никакви предисловия.

— Бих искал да можех — отвърна Лъвското сърце. — Подозирам, че е намерил убежище в замъка Крагдън при лорд Рис.

— Проклятие, Лъвско сърце! Отказвам да бъда изигран от принца на Гуинед.

— Предлагам да щурмуваме замъка и да измъкнем Луелин от сигурния му подслон. Щом лорд Рис предаде Крагдън и Луелин, въстанието ще загуби силата си.

— Съветът ти, както винаги, е разумен — каза Едуард. — За съжаление, не мога да остана в Уелс да ти помогна. Оставаш сам. Трябва да се срещна със Симон дьо Монфор след десет дни.

— Симон дьо Монфор търси да се добере до власт. Той ще се опита да те спечели за каузата си срещу собствения ти баща — предупреди го Лъвското сърце.

— Това ми е добре известно — отвърна Едуард. — Бароните са бесни на краля, задето назначи французи на високи длъжности, пренебрегвайки собствените си английски благородници. Те искат той да подпише Оксфордските споразумения, които налагат съвет от барони, който да съветва краля. Досега настояванията им не успяха.