Кони Мейсън: Дръзка любов

Ниско наведена над кипящия чайник с вода, здраво забила зле обутите си стъпала в калнокафявата твърда земя на Сидни, Кейси О’Кейн прокара мокра длан по окъпаното си в пот лице. Работеше заедно с няколко друга затворнички зад бараките на сто и втори полк, познат като Корпуса на Нов Южен Уелс, но по-известен с прозвището Корпусът на рома заради незаконната му дейност, свързана с тази стока.

Дълги кичури червена коса прилепваха мокро към бузите на Кейси, луничките по лицето й се губеха в ярката червенина, предизвикана от свирепото лятно слънце. Само блестящите й зелени очи издаваха колко е нещастна, докато се превиваше над възложената й работа — да пере мръсните дрехи на мъжете от Корпуса на Нов Южен Уелс.

Кейси беше така потънала в угнетението си, че не забеляза двамата мъже, които стояха наблизо и си говореха с лейтенант Потър, но внимателните им погледи се отклоняваха към нея по-често, отколкото би й харесало. Потър имаше грижата за затворничките и обикновено го виждаха единствено когато раздаваше заповеди или ги ругаеше за мързела им.

— Какво имате предвид, господин Пенрод? — запита лейтенантът, оглеждайки внимателно двамата мъже.

— Ани напуска след две седмици — отвърна по-възрастният от двамата. — Присъдата й изтича и тя иска да се омъжи и да се установи на своите тридесет акра заедно със съпруга си, който вече излезе. Търся някоя жена да я замести.

Все още красив въпреки своите петдесет и две години, Рой Пенрод безмълвно оглеждаше групата жени, заети с различни работи в непоносимата лятна жега. Застанал до него, синът му Деър също се взираше внимателно в разнородната групичка, но по едно време отвърна очи, намръщвайки се с едва скривано презрение.

— Нямаме кой знае какъв избор, татко — осмели се да подхвърли той. — Измамнички, крадли, убийци, повечето изглеждат полумъртви от глад и сигурно са пълни с въшки. Имахме късмет да намерим жена като Ани, но много се съмнявам, че ще откриеш подобна на нея сред тази сбирщина.

Изпращайки строг поглед към сина си, Рой изрече укорително:

— Въпреки това имаме нужда от жена, която да готви и да чисти, освен ако ти или брат ти не искате да се заемете с тази задача.

— Страхувам се, че задълженията ми в крепостта не ми позволяват да отделям време за работа в домакинството — проточи лениво Деър, вдигайки добре оформена тъмна вежда.

Отплавал към Сидни през 1792 г., придружен от седемгодишния си брат Бен и от болнавата си майка, Деър Пенрод изглеждаше и се държеше като роден в австралийските храсталаци. Но той беше живял в Нов Южен Уелс само четиринадесет години, след като се присъедини към баща си, цивилен правителствен служител, който беше дошъл тук с капитан Филипс и първия контингент затворници още през януари 1788 година.

Моментално осъзнавайки важността на заселниците в тази сурова нова земя, Рой Пенрод поиска и получи пет хиляди акра заедно с четиридесет затворници, които да ги обработват. Земята му беше разположена покрай река Хоксбъри, близо до новопостроения град Парамата, и той отглеждаше с голям успех пшеница, царевица и други зърнени култури. Следвайки примера на капитан Джон Маккартър, който неотдавна се беше уволнил от Корпуса на Нов Южен Уелс, Рой Пенрод внесе овце и експериментираше с различни породи. Макар че стадото му не можеше да се сравнява с това на хитрия Маккартър, Рой беше смятан за важен фермер, който снабдяваше селището с месо и зърно. Губернаторът Уилям Блай имаше високо мнение за семейство Пенрод и често канеше членовете му да заемат различни служби в управлението.

Рой извърна поразвеселеното си лице от сина си и отново го обърна към лейтенант Потър.

— Само това ли са жените?

— Да — изръмжа малко недоволно Потър. — Вие какво очаквахте? Всички здрави ги пратиха другаде, макар че и тук сигурно ще се намерят една-две, които може и да ви свършат работа. Огледайте ги, Пенрод, и си подберете някоя.

— Какво ще кажеш за тази, татко? — запита Деър, сочейки една кльощава жена на средна възраст, бореща се с прането.

Деър вече беше привлякъл вниманието на жените, които позираха пред погледа му, а дори и по-възрастните с любопитство се взираха в мъжествените атрибути на привлекателния млад човек. Облечен в полева униформа, с плътно прилепнали панталони, които стягаха стройните му крака и мускулести бедра, с ботуши до коленете и жакет от груба зелена материя, Деър разтуптяваше не едно женско сърце, включително това на дъщерята на губернатора Блай, на дъщерите на заселниците и на затворничките, които жадно го проследяваха с очи.