Кони Мейсън - Дръзка любов

— Да не сте полудели, Потър? — изрече Рой с нетърпящ възражение глас. — Не виждате ли, че момичето е твърде слабо, за да я удряте така? Пуснете я.

Изненадан от това, че баща му така явно защитава затворничката, Деър насочи вниманието си към жалката фигура, бореща се с желязната хватка на Потър. Чертите й почти не се виждаха от наслоената мръсотия и кални пръски, но личеше, че е млада. Кичури яркочервена коса се спускаха по гърба и превитите й рамене, увиснали чак до кръста. Дрехите й приличаха по-скоро на парцали и спокойно можеше да тръгне боса, толкова малко полза имаше от износените си обувки. Беше слаба, прекалено слаба, но това, което се виждаше от нея, му хареса.

Наскоро пристигнала в наказателната колония Нов Южен Уелс, Кейси чакаше да бъде изпратена при някого от заселниците, предимно фермери, които имаха нужда от домашна прислужничка или обща работничка. Не беше по-лошо от онова, което беше очаквала, помисли тя с тъжна въздишка. Беше отнела живота на човек и законът изискваше да бъде наказана. Майка й беше починала много отдавна, баща й беше обесен, задето вдигнал бунт срещу короната, така че нямаше почти никакво значение, че ще доживее остатъка от дните си в някаква сурова страна, обитавана от диваци, шепа военни и цивилни служители, малко заселници и стотици закоравели престъпници.

Тогава тя изведнъж погледна към Деър с очи, зелени като искрящи изумруди, обградени с гъсти и неприлично дълги мигли. Не можейки да направи нищо, той й отвърна със суров поглед. Нещо в нея го смущаваше. Не беше сигурен какво е, но знаеше, че това чувство не му харесва. Защо един поглед на закоравяла престъпничка, а може би и курва, ще го разстройва толкова много, запита се той разсеяно.

Зле облечена в тежка вълнена рокля, с петна от пот под мишниците и с почти неприличен вид от многото скъсани места по нея, слабата фигура на Кейси не даваше вярна представа за силата, която я беше крепила през месеците нескончаем ад. Този ад не беше започнал в онзи съдбоносен ден, когато тя се беше качила на борда на затворническия кораб, за да тръгне на шестмесечното пътуване към наказателната колония Австралия, а седмици преди това, когато любимият й баща беше арестуван в Дъблин по обвинение в подстрекаване към бунт против короната.

Истината бе, че Шеймъс О’Кейн, преподавател в университета, не беше извършил престъплението, в което го обвиняваха. Той само беше дал съвет на неколцина млади мъже, които искаха да се борят срещу неправдите, причинявани на ирландците от англичаните, като съветът му беше да изчакат и да не правят никакви глупости. Шеймъс О’Кейн беше кротък човек, учен и благороден, обичаше дъщеря си и я учеше на повече неща, отколкото някои мъже учеха синовете си — повече, отколкото се смяташе уместно за едно момиче.

Грешката на Кейси беше, че се забърка в цялата тази работа, като отиде при съдията, за да го моли да пощади живота на баща й. Съдията, пленен от младостта и невинността й, предложи да осъди баща й на депортиране, ако тя се съгласи с някои негови искания. Ужасена, Кейси реагира на неприличните предложения на съдията, поклащайки глава в неверие. Как може един такъв уважаван човек дори да си помисли за такива гадости? Наивна, що се отнася до мъжете, въпреки двадесетте си години, Кейси имаше още много да учи.

Беше твърде шокирана, за да протестира, затова съдията взе мълчанието и за съгласие. Страстта, която младата червенокоса красавица беше разпалила у него, го направи извънредно нетърпелив. В мига, когато тежките му ръце се залепиха върху младото й тяло, Кейси реагира инстинктивно и започна да се бори с огромната му тежест, докато той я дърпаше към един диван, късайки дрехите й и лигавейки с целувки пребледнялото й лице. Тя се бореше яростно, но усилията й не даваха никакъв резултат освен още и още синини. Тогава Кейси забеляза една голяма ваза, на масата. Пресегна се, успя да я грабне и я стовари с трясък върху огромната глава на съдията.

Това, което Кейси нямаше как да предвиди, беше, че съдията падна, удряйки главата си в ръба на мраморния плот на масата, и умря. При тези обстоятелства обяснението, че е защитавала честта си, не й донесе никаква полза. Тя беше арестувана, затворена, съдена за убийство и понеже бе красива жена, осъдиха я на депортиране вместо на обесване. Много по-труден за възприемане беше фактът, че баща й бе обесен наред с водачите на бунта и всичките й добри намерения се оказаха напразни.

И ето я сега тук, парцалива и почти боса, обезсилена от дългото морско пътуване, работеща до припадък наред с другите жени, които също чакаха да бъдат пратени някъде да служат. През тази година, 1807, храната в наказателната колония все още беше оскъдна, дрехите, сечивата и изобщо средствата за живот не достигаха и на практика почти липсваха — само не и за малцината щастливци, които имаха пари да си ги купят от търговските кораби. Поради някаква причина правителството непрекъснато изпращаше затворници, но не предприемаше почти нищо за издръжката им или за да направи съществуванието им по-поносимо. Когато кораб с припаси пуснеше котва в Порт Джаксън, Корпусът на рома веднага връхлиташе, за да изкупи и контролира най-търсените стоки, налагайки собствени цени, осигурявайки си по този начин доста големи печалби.