Кони Мейсън: Танцуващият дявол

Лондон 1715

Беше ужасно да умреш в такъв ден. Впрочем кой ли ден е добър за такова нещо. Гъста, мокра мъгла затулваше слънцето, той стоеше предизвикателно горд върху набързо скованата бесилка, усмихваше се насмешливо и хвърляше стоманени погледи към изпадналата във възторг многолюдна тълпа. Дълбоката трапчинка на лявата му буза бе прикрита от буйна черна брада. Без нея мрачните, демонични черти биха се променили мигом, но и така привлекателният му външен вид караше мнозина девици да се хвърлят в краката му.

Висок и внушителен, почти царствен, той стоеше с примка на шията, с ръце вързани на гърба — готов да плати дяволския си дълг. Никакви пазарлъци повече. Бе продал душата си много отдавна и все пак във вените му струеше свирепа жажда за живот. Та как така всичко ще свърши. Допускаше, че се налага, щом бе водил такъв живот. Съжаляваше за съвсем малко неща, макар че ако го питаха, лошата му слава далеч надминаваше делата му. И все пак беше ужасно да умреш в такъв ден…

Каретата се движеше предпазливо сред хорското множество, задръстило брега при кея Тилбъри. Почти никой не обърна внимание нито на герба върху вратичката, нито на облечения в ливрея лакей, който се опитваше да й проправи път. Предстоящото начало на големия спектакъл привличаше хора с най-различни професии, така че сред гъмжилото херцози стояха редом с хлебари, графове с просяци, но никой не се оплакваше. Рай за джебчиите — място много, много по-доходно от панаир или пазар.

Възпълният лорд Харви Чатам, граф на Милфорд, бе подал глава през прозореца на каретата, за да вижда по-добре, защото вече наближаваха брега. Наоколо одърпани селяни се блъскаха в прилично облечени собственици на магазини, адвокати и лекари, само и само да се доберат до място, откъдето се вижда по-добре. Дами размахваха шалчета, за да дадат знак на камериерките си, приканвайки ги да не изостават.

Строените за случая барабанчици отмерваха отсечени удари. Зад тях една редица драгуни удържаше човешката маса в привиден ред. Други войници с мускети стояха в позиция мирно. Изведнъж тръбачите се присъединиха към барабанчиците и музиката проряза изпълнения с мъгла въздух. Макар да беше почти пладне, времето беше мрачно за средата на юли. Студената мъгла охлаждаше въздуха, но не и настроението на тълпата. Сбирщината от хора по улиците и гроздовете зяпачи, надвесили се от прозорците, крещяха, дюдюкаха и възклицаваха гръмко. Шумът бе оглушителен, зрелището — колоритно като на циркова арена, истински панаир, достоен за такова знаменито събитие. Точно по пладне водите на Темза са между прилива и отлива.

— Дявол да го вземе! Вече закъсняваме — роптаеше графът и неговото приятно на вид лице се намръщи. — Каква досада, мила моя! Дори лошото време не е в състояние да охлади духа на тълпите, когато става въпрос за толкова щастливо събитие. Човек би помислил, че този мъж е герой, а не прочут пират.

— Съжалявам, че ме доведе тук, татко. Всичко е толкова… толкова ексцентрично.

— О, не ми се сърди, Девън, но ти пребледня ужасно. — Думите на графа се отнасяха за дъщеря му, чието обично лице бе погледнал току-що. — Уинстън предложи да те доведа. Мислеше, че ще ти достави удоволствие.

— Да изпитвам удоволствие, когато бесят човек? — Девън стрелна със суров поглед баща си. — Смятах, че ти и Уини ме познавате по-добре. Според мен това е варварски обичай.

— Редно е да мразиш този човек не по-малко от мен, мила моя — сподели лорд Чатам. — Заради загуба на корабни товари Диабло ми струва стотици лири. Излиза, че съм направил огромни инвестиции в корабоплаването само и само Диабло, и такива като него да разграбват плавателните ми съдове. Бащата на Уинстън загуби почти цялото си състояние.

Не беше точно така. Бащата на Уинстън, херцог на Гренвил, прочут комарджия, сам прахоса по-голямата част от богатството си, ала лорд Чатам не желаеше да обременява Девън с факти за човек на смъртно легло.

— Диабло — пророни Девън. — Дали не е испанец? Милостивият Господ знае, че испанците ни донесоха твърде много мъка през последните години.

— Пиратите са верни единствено на себе си, мила моя.

Наблюдавайки през прозореца на каретата шумната тълпа. Девън се замисли. Неочаквано екипажът заседна и спря. Неволно големите сини очи на Девън се насочиха към кея Тилбъри и издигнатата на фона на отвратителното оловносиво небе зловеща бесилка.