Кони Мейсън: Танцуващият дявол

— Не можем да продължим, ваша светлост — провикна се кочияшът към графа. — Пътят напред е непроходим.

— Да опустее дано! — възкликна лорд Чатам, изгубил търпение. — Е, щом няма друг начин, мила моя, ще отидем дотам пеша. Имам намерение да присъствам на последното дихание на този дявол.

— Няма да мръдна, татко — възпротиви се Девън. — Нямам кураж за подобни гледки. Ако не се бях уговорила да се срещна с Уини тук, щях да си остана вкъщи.

— И да пропуснеш такова преживяване? — попита лорд Чатам, засегнат от липсата на ентусиазъм у дъщеря си. — Твоят годеник ще ни придружи на музикалното събиране при лейди Мери след обесването. Виждаш ли някъде Уинстън?

— В тази тълпа? — подсмихна се Девън, тръсвайки разкошните си знатни къдрици, събрани елегантно на великолепно оформената й глава. Косите на Девън имаха цвят на узряла пшеница и стигаха под кръста като водопад от къдрици и масури.

— Е, мила моя, аз поемам — и той махна весело, вече слязъл от каретата. — Питърс и Хадли ще останат тук, за да не ти се случи нещо лошо. Струва си човек да види такава весела случка.

Девън наблюдаваше как човешкото множество на кея Тилбъри поглъща набитата фигура на баща й. Единствено дете на лорд Чатам, граф на Милфорд, деветнадесетгодишната лейди Девън представляваше голямата стръв за сезона. Висока, стройна и гъвкава, тя имаше царствена осанка. Тънката й талия преминаваше в заоблен ханш и невероятно дълги крака. Мъжете я ухажваха, привлечени както от съблазнителната й красота, така и от щедрата зестра, но по някаква причина Девън бе предпочела да приеме предложението на виконт Уинстън Линли, син на херцога на Гренвил. Неговото сладкодумие и демонстративна преданост, съчетани с вида му на рус красавец, спечелиха ръката й, така че до шест месеца — след оттеглянето на Уинстън от флота — щяха да се оженят.

Следвайки пътя на своя баща Уинстън стана офицер от флота и сега му предстоеше да получи херцогската титла, тъй като законният й млад наследник бе тайнствено изчезнал. Уинстън откупи пълномощия от Кралския флот и неотдавна пое командването на „Делфиний“, Девън изобщо не се тревожеше, че бащата на Уинстън е прахосал семейното богатство — тя притежаваше достатъчно пари и за двамата. Без да изпитва бурна страст към Уинстън, Девън знаеше, че той няма да се опитва да я контролира. Свикнала на самостоятелност, тя прие да стане негова съпруга, тъй като не възнамеряваше да се съобразява с ограниченията и нормите, налагани от повечето мъже. Уинстън бе отстъпчив — той не бе заплаха за нейната независимост, а привързаността му не можеше да се счита за грях.

Гръмогласно възклицание насочи вниманието на Девън към бесилката, където между двама яки гвардейци стоеше Диабло. Дали очакват, че ще избяга с вързани на гърба ръце и примка на шията, помисли си тя отвратена. Виждаше го ясно, защото се бе надвесила от прозореца, покорена от някаква необходимост да зърне дявола, известен единствено като Диабло.

Диабло посрещаше смъртта със завиден кураж, от който Девън не можеше да не се възхищава. Присмехулна гримаса бе изкривила иронично устните му, напук на подигравките на тълпата, очакваща неговия ненавременен край.

Така както се бе взряла в чернобрадия пират, стихиен прилив от чувства връхлетя Девън. Морският бриз рошеше гарвановочерните му коси, развявайки ги над челото. Загарът на лицето му контрастираше рязко с изпокъсаната мръсна бяла риза, опъната от внушителната му гръд. Прилепнали по тялото му панталони очертаваха стройни мускулести бедра и тази гледка определено тласна мислите й към чувствена палавост, лека тръпка на вина пролази по врата й. Въпреки някаква вътрешна съпротива тя извърна големите си сини очи към смуглото му замислено лице. От мястото си Девън нямаше как да определи цвета на очите му, но забеляза, че около благородно очертаната му уста пробягва шеговито изражение. Удиви се на способността му да се забавлява със собственото си окаяно положение, но какво може да се очаква от човек, пристрастен към убийства, отвличания и грабежи?

Затаеният поглед на Диабло блуждаеше разсеяно над стотиците възбудени от предстоящата екзекуция зяпачи, които приличаха на лешояди, готови да грабнат кокал. Разкърши широките си рамене и се усмихна, решен да срещне съдбата със същата сурова смелост, с която преживя дните си. Диабло забеляза смущението, което предизвиква сред жените в тълпата и с арогантността на напълно запознат с качествата си красавец, намигна закачливо на миловидна млада жена, застанала наблизо. Нейните възторжени възгласи го развеселиха.