Кони Мейсън: Танцуващият дявол

Той насочи поглед по-нататък, към каретите, спрели на пътя и се задържа на един от екипажите, от чийто прозорец се показваше пленителна блондинка. „Ако трябва да умра — помисли си той, няма по-прекрасен образ, който да отнеса в гроба, от този на изкусителна руса красавица. Тя е самото съвършенство — от златните къдрици по челото до съблазнителните червени устни.“

Техните погледи се срещнаха над грубиянски развилнялата се тълпа и на Девън й се стори, че светът наоколо изчезва. Инстинктивно усети, че очите на Диабло трябва да са ясни, пронизващо сиви. Тя вече не виждаше човешкото множество. Между нея и Диабло не съществуваше нищо. Той бе зашеметяващо силен, излъчваше неоспорима мъжественост. Беше смугъл, опасен и опустошително красив — брадата и всичко останало. И още — безскрупулен, първичен и очевидно без никакви угризения заради своите отвратителни дела. Е, прозвището „дявол“ напълно му подхождаше.

Девън отмести с усилие очи от внушителната фигура, осъдена да умре. След като издъхне, неговото тяло щеше да виси още известно време на бесилката край Темза, за да могат всички пристигащи или напускащи лондонското пристанище да го видят. Щяха да пъхнат главата му в метален хамут и да завържат с ремъци тялото му в клетка, та да не се разпаднат костите, когато плътта започне да се разлага. Извръщайки се, Девън се опита да не изпитва състрадание, но нейното нежно сърце я подведе.

Диабло въздъхна със съжаление — красивата жена в каретата се беше обърнала, той ясно почувства близкия край на своя твърде колоритен живот — а бе едва на двадесет и осем години. Оставаха непреживяни толкова много неща, констатира той тъжно: никога нямаше да познае истинската любов или радостта да види раждането на своя син, не успя да отмъсти за огромната несправедливост, сполетяла го като дете и безвъзвратно променила живота му.

Диабло наблюдаваше внимателно как палачът се приближава с черната качулка в ръка. Тръсна глава, отказвайки да срещне смъртта като страхливец. Предпочиташе да умре с достойнство. Цял живот се бе срещал лице с лице с дявола и го бе побеждавал, затова смъртта не го плашеше. Палачът сви рамене и погледна към командира на драгуните, за да разпореди да дръпне лоста на трапа. Диабло се напрегна, стягайки се за бездънния скок във вечността. После — о, чудеса, — отвори уста и дълбок, необуздан смях заля тълпата: той иронично се подиграваше със смъртта.

Смехът предизвика тръпки по стройното тяло на Девън. Този човек беше луд. Към нищо ли нямаше уважение? Щом неизбежната смърт не го плаши, очевидно нищо не е в състояние да го направи. Смътно се запита какво би накарало мъж като Диабло да се подчини, но скоро се отказа от подобни разсъждения. Един безскрупулен мъж, който се смее в лицето на смъртта, не се подчинява нито на човек, нито на Господ.

Барабаните отекнаха остро и ритмично, тръбите нададоха печален вой. В този момент вниманието на Девън бе отвлечено от безредие в тълпата. Жени пищяха, мъже ругаеха, мнозина се впуснаха в ръкопашен бой. За броени минути всичко живо се втурна към пътя. На Девън й се стори, че мощното човешко море се движи, а шумът е оглушителен и ужасен. Помисли за баща си — там някъде, из тази лудница. Обхвана я страх. Първият й порив бе да го намери, но скоро констатира безумието на подобна мисъл. Скромните й сили едва ли щяха да свършат работа в такава навалица. Навеждайки се през прозореца, тя подвикна на кочияша и лакея и те незабавно се озоваха до нея.

— Може би е добре да се изтеглим, милейди — предложи Питърс, разтревожен от обрата на събитията.

— Не и без татко — реагира Девън и тръсна енергично глава. — Тук аз съм в пълна безопасност. Идете с Хадли и намерете татко. Побързайте, моля ви.

На двамата мъже им липсваше каквото и да било желание да се отдалечат, но си даваха сметка, че техният господар може и да пострада при застрашителната блъсканица, затова направиха каквото им бе наредено и скоро потънаха в тълпата. С безпокойство Девън видя как драгуните напускат позицията си и се потапят в най-горещата точка на битката, опитвайки се безуспешно да въведат ред. Девън се чудеше какво е предизвикало обрата на събитията: празненството се бе превърнало във всеобщо вълнение. Неочаквано погледът й се насочи към бесилката, където съдбата се бе погрижила да подготви подарък за Диабло — отсрочваше изпълнението на присъдата.

Девън рязко си пое дъх и запримига, без да вярва на очите си. Да не би единствена сред хилядното множество да вижда какво става? Един много едър мъж размахваше в кръг къса тежка сабя и с пъргав скок се озова до бесилката. Панталоните му бяха широки като шалвари, а масивните му гърди се показваха изпод разгърден елек. Ловко се справи с пазачите на Диабло. Движеше се толкова бързо, че Девън едва зърна как сабята се спусна надолу, разряза въжетата от китките на Диабло и освободи примката около врата му. Абсолютно невярваща на очите си, Девън наблюдаваше как двамата мъже скочиха сред навалицата и скоро изчезнаха в гъмжащото множество.