Ребека Брандуейн - Сърце под маска

Върнал се в Париж и веднага дошъл в къщата на баща й да пита за нея. Готие ледено му посочил вратата. Никола предприел няколко опита да се свърже с нея, но като разбрал, че няма да успее, а и малкото му пари се свършили, заминал обратно при артистите.

После се родиха близначките. Нежната и тънка Шериз едва преживя трудното раждане и дълго след това не можа да се съвземе. Родилната треска едва не я вкара в гроба. Ала когато случайно узна намеренията на баща си да се отърве от двете момиченца, нищо не можеше да я задържи в леглото й. Готие не вярваше, че болната му дъщеря ще се осмели да избяга от къщи, и вече не я пазеше толкова строго. Младата жена успя да надхитри пазача пред вратата и се измъкна на пръсти от дома на маркиза.

От изрезките от вестници, които й бяха донесли прислужниците, Шериз знаеше къде се намира трупата на Никола. За щастие артистите бяха в Париж и тя трябваше на всяка цена да стигне до него. Само да издържи още малко!

Събра всичките си сили и препъвайки се, тръгна по тъмната уличка към входа на малкия, забутан театър, в който играеше Никола.

Веднага я пуснаха да влезе. Сценичните работници и артистите, които тичаха насам-натам зад кулисите, не й обръщаха внимание. Шериз се учуди, че никой не я позна, но болестта явно я беше променила много.

Тъй като имаше само три гримьорни, тя лесно намери определената за Никола. Внимателно остави тежката кошница на пода и отметна завивката, за да погледне за последен път близначките. Зарадвано установи, че още спяха. Приличаха на ангелчета с невинните си личица, огрени от меката светлина на свещите. Сърцето й се сви при мисълта, че трябваше да ги напусне. Но беше сигурна, че скоро ще умре, и не искаше да ги остави в дома на баща си.

Посегна към джоба на роклята си и извади написаното още вчера писмо. Ръцете й трепереха, когато го пишеше, но вярваше, че Никола ще успее да го разчете. Наведе се и пъхна писмото в кошницата. После се обърна към вратата. Много й се искаше да види любимия си за последен път, но не смееше да остане по-дълго. Хората на баща й сигурно я преследваха и тя не искаше да му сторят нещо.

Докосна наметалото, захвърлено небрежно на един стол, притисна кадифето до бузата си и вдъхна дълбоко тръпчивия аромат на одеколон за бръснене, който се излъчваше от него. В очите й нахлуха сълзи на болка и отчаяние. Беше загубила всичко, което имаше.

— Сбогом, любими мой — прошепна задавено Шериз. — Сбогом!

После се повлече към изхода и олюлявайки се, излезе на тъмната уличка.

Париж, 1764 г.

Втренчил поглед в дъщерите си, които се покланяха пред завесата, Никола Дюпре се усмихна гордо и изтри сълзата от окото си. Публиката, състояща се предимно от мъже, беше скочила на крака и въодушевено аплодираше.

Близначките Доминик и Лиз-Мари бяха наистина възхитителни. И двете имаха блестящочервени коси, наситенозелени очи и снежнобяла кожа. Красотата им беше направо зашеметяваща.

Бяха осемнадесетгодишни, все още неомъжени, и Париж беше полудял по тях. Всяка вечер театърът се пълнеше с мъже, които страстно желаеха да отнемат невинността на момичетата и да се провъзгласят за техни покровители. Но Никола не напразно беше известен с името «Льо Ренар» — Лисицата. Нямаше никакво намерение да стои и да гледа как дъщерите му стават жертва на някакви си сладострастни негодници, които идваха в театъра само за да търсят все нови и нови приключения и любовни афери.

Не, момичетата заслужаваха нещо по-добро. Ако не беше онзи горд и самонадеян Готие Бовил, проклетият им дядо, които забрани на Никола да се ожени за милата си Шериз, момичетата щяха да бъдат с аристократичен произход също като повечето благородни кавалери, които настояваха за среща с тях всяка вечер след представлението.

Никола беше твърдо решен дъщерите му да не плащат за престъпления, извършени от други. Трябваше да им намери достойни за красотата им съпрузи, за да се изпълни последното желание на майка им, поверила ги на него в последните мигове от живота си. Никола беше убеден, че Шериз е пожертвала живота си, защото е жадувала момиченцата й да имат онова, което тя самата не е могла да постигне. Той не можеше да допусне жертвата й да остане напразна.

Продължи да наблюдава трогнато дъщерите си, които събираха нахвърляните на сцената рози.

О, мила Шериз — мислеше той — и ти би се гордяла с тях, ако можеше да ги видиш. Обещавам ти, ще се погрижа да получат всичко, на което си се надявала. Вече съм възрастен, поумнях и станах доста по-силен. Днес никога не бих те изоставил, както тогава в младежкото си безгрижие, кълна ти се.