Цветан Стоянов: Сърце на сърцата

Големите пророци са поети, големите поети са пророци. Те не само усещат — всеки може да усеща, но и предусещат и едва при тях сетивата проговарят на истинския си език. Стойността на поезията се мери с разстоянието, което тя е отгатнала пред себе си. След време бъдещето ще я потърси само ако може да чуе своето име в нея и да се зарадва като гост, който вижда, че отдавна е чакан.

Така търсим и ние стиховете на Шели. Той успя да ни почувствува през завесата на ония сто години, отделили видението на „Освободения Прометей“ от есенния ден, в който хилядолетният Прометеев блян се сбъдна. В една тягостна епоха, когато дори Байрон търси болезнена утеха във вярата, че всичко добро загива, когато дори Гьоте плаща за всеки свой стих с усмихнат поклон пред велможите, Шели отправя към нас своето възторжено „Виждам ви Добре дошли!“ Нито едно петънце не пада върху светлината в очите му. Десетилетия по-късно двама души, които ще станат бъдещите скулптори на мечтата му, превърнал и интуицията, в мъдрост, а копнежа й — в сила, ще го четат с радостно учудване и единият от тях ще го назове „гениален прорицател“. Едва ли може да има по-висока оценка за един поет. Защото човекът, който го е нарекъл така, се казва Фридрих Енгелс.

Август, хиляда седемстотин деветдесет и втора. Осемнадесетият век завършва; е него — и една епоха. На британския остров цари тревога. Макар че денонощно гърмят — сред пот и въздишки — становете на първите фабрики; макар че корабите са натъпкани с откраднати презморски богатства, управляващите среди са в потиснато настроение. В същите тези летни дни, съвсем наблизо, от другата страна на Ламанша, парижките бедняци са обсадили Тюйлери. Пожарът на революцията пламти и както при всички пожари най-зле се чувстват съседите.

И може би единственото аристократическо имение, където се срещат усмихнати лица, е Фийлд плейс, графство Съсекс. Сър Тимоти Шели, син на баронет и сам бъдещ баронет, се радва на първороден наследник. Той никак не би се радвал, ако можеше да предвиди каква ярост ще си спечели един ден младият Пърси сред своята собствена класа. Но засега детето е само продължител на славния старинен род и докато расте, тревогата на британския остров не стихва.

То е на две години, когато падат главите на Робеспиер и Сен Жюст. То едва тича по поляните, когато Бабьоф говори за своята комуна. То плаче в мрачните училищни стаи — едно плахо и чувствително синеоко момче, — когато разстрелват ирландските въстаници. Родината му се гърчи в клещите на континенталната блокада и в не едно графство гладните дигат метежи, а Пърси току-що се е върнал от Итън и разказва на треперещите си сестри страшни приказки за духове. Дали докато следва в Оксфорд — все тъй нежен и слабичък юноша, увлечен от метафизиката и влюбен в поезията, — до стаичката му достигат гневният ропот на лудите, тътенът на обсадената Сарагоса, стъпките на корсиканеца, който се готви да нахлуе в Русия?

Сигурно достигат. Много нещо от това велико и бурно време е оставило печат в ума и сърцето му. Иначе би ли писал на своя пръв приятел: „Всички хора са равни, аз съм убеден, че равенството ще бъде постигнато при едно по-висше и съвършено състояние на обществото — на това дело ще отдам всичките си сили“; би ли издал анонимната брошура „Необходимостта от атеизма“, заради която го изгонват от Оксфордския университет? На деветнадесет години обществото го счита за „опасен“. Сър Тимоти го лишава от поддръжка. Но в отговор на бащиното проклятие той отива в Ирландия; държи речи, издава памфлети, които разпространява сред минувачите, натиква се в очите на английските шпиони и едва се изплъзва от арест. Когато се връща, пише „Декларация на правата“, чиято първа аксиома е „Правителството няма права“, слага по един екземпляр в запечатани бутилки и ги хвърля в морето — да разнесат идеите му по всички краища на света. Поемата му „Кралица Меб“ окончателно затвърдява славата му на безбожник и революционер. Но тя му спечелва приятелството на другия бунтар-аристократ, който наскоро е завършил началните песни на своя „Чайлд Харолд“ и името му гърми из цяла Англия. Байрон поздравява Шели. Като двама приказни герои — и различни, и сродни — съдбата ги събира за общ подвиг и те няма вече да се разделят до края на дните си. Още един „неблагонадежден“ поданик на краля, Уилям Годуин, автор на „Политическа справедливост“, утопичен социалист и духовен учител на Шели, също посреща с възхищение поемата.