Цветан Стоянов - Сърце на сърцата

С него Шели е кореспондирал дълго време, чрез него той среща и седемнадесетгодишната му дъщеря — прелестната, умна и сърдечна Мери Годуин. За тяхната любов един от съвременниците казва, че „нищо, което е чел като разказ или история, не е [представлявало по-силна картина на внезапна, бурна, непреодолима, несдържана страст“. Те се свързват за цял живот, правят пътешествие до Алпите, плод на тези незабравими дни е поемата „Адастор“.

За нещастие три години преди тази среща Шели се е запознал с едно хубаво, но повърхностно момиче дъщеря на хотелиер, за което се е оженил от състрадание. Бракът излиза несполучлив и жена му се е прибрала при баща си, преди да се появи Мери. Една нова нейна нещастна любов й идва твърде много, тя се самоубива и това дава на „доброто общество“ желания повод да се разправи с дръзкия богохулник. Вината за самоубийството се струпва изцяло върху Шели. Наричат го „нравствено чудовище“. Пред Канцлерския съд се поставя въпросът дали той има право да възпитава двете си деца. На делото цитират негови стихове, за да се установи какви престъпни схващания изповядва този баща. „Нищо не доказва — пише лорд-канцлерът в мотивите към решението, — че въпросният джентълмен е променил принципите си от деветнадесетгодишна възраст насам… Държането му е крайно непристойно… Като баща той е показал, че смята за свой дълг да препоръчва принципите си на онези, чиито навици и убеждение може да оформя; че смята за морално и добродетелно своето поведение, което законът ни задължава да считаме неморално и порочно и което оказва лошо въздействие както върху интересите на заинтересованите лица, така и върху цяло го общество.“ И съдът постановява бившият тъст на Шели да вземе децата под своя опека. Хотелиерът се смята за по-добър възпитател от поета.

Измъчван от съжаление за трагичната гибел на първата си жена, преследвай от средата, в която е израснал, скаран с почти всичките си близки, болен, лишен от средства, поетът забягва в Италия, за да не се върне повече в родината си. Байрон — другият велик изгнаник — е вече там. В тесен кръг приятели прекарва Шели остатъка от живота си — уви, твърде краткотраен остатък! Няколко месеца по-рано той е написал „Бентът на Исляма“, могъща алегория на Френската революция и слънчева утопия на бъдещето. Сега под перото му се зареждат и други творби. Макар и официалната критика да го хули, макар книгите му да нямат успех, макар самият той в отчаяние да се провиква: „Нищо не е по-мъчително от това да пишеш без доверие в читателите си“, италианският период от творчеството му е най-зрелият и най-плодотворният. Под синьото южно небе се ражда „Освободеният Прометей“, този космичен апотеоз на свободата, това гадание, пресякло като мост едно столетие. Тук Шели написва „Ченчи“, най-хубавата английска трагедия от ново време, присъда над папизма и средновековието, което дворянският романтизъм се мъчи да подслади; тук той посвещава на Емилия Вивиани, бедното, самотно момиче, насила заточено в манастир, своя „Епипсихидион“, съчетал нажежената до бяло страст с абсолютната чистота на помислите; тук оплаква и ранната загуба на своя събрат Кийтс с елегията „Адонаис“, където траурната скръб прераства в химн на безсмъртието. Тук най-сетне излива и шедьоврите на политическата си лирика — гневни плесници срещу властта на лордовете, призиви за бунт сред народа. От тихата мараня на Флоренция, Пиза, Равена и Леричи Шели общува с целия свят. Стихът му е там, където се борят: при избитите манчестърски работници, до войската, която се вдига срещу краля в Мадрид, сред революционерите на Неапол, между въстаналите гръцки патриоти. Не напразно той нарича себе си „отмъстител за вековни несправедливости“.

В един леген ден на 1822 година, малко преди да навърши тридесетгодишна възраст, Шели излиза е яхта в открито море и привечер бива застигнат от буря. Яхтата потъва. Две седмици по-късно вълните изхвърлят трупа му на брега; познават го по двете томчета — Есхил и сборник стихове на Кийтс, — които намират в джоба му. Според закона на Тоскана телата на удавниците трябвало да се изгарят. Най-близките приятели на Шели слагат върху кладата трупа заедно с тамян, вино, сол и дървено масло според обичая на древните гърци. Огънят поглъща обезобразените останки, но за всеобщо удивление сърцето на поета остава цяло и непокътнато сред пламъците. Заравят го заедно с пепелта в протестантското гробище в Рим, същото гробище, за което и самият Шели е казвал, че е най-хубавото място, където човек би желал да почива след смъртта си. И до днес показват гроба му като една от забележителностите на Вечния град. Над него растат кипариси и лаврови храсти. Върху плочата пише: