Едмондо Амичис: Сърце (Дневникът на един ученик)

Тази книга е специално посветена на учениците от основните училища, които са на възраст от девет до тринадесет години, и би могла да се озаглави: Историята на една учебна година, написана от един ученик от III клас на едно общинско училище в Италия. Като казвам, че е написана от ученик от III клас, не искам да кажа, че той я е написал точно такава, каквато е. Той е записвал постепенно в тетрадката си, както умеел, онова, което виждал, чувал и премислял в училището и извън него; а баща му в края на годината написал тия страници според неговите бележки, като гледал да не променя мисълта и да запази, доколкото било възможно, думите на сина. След четири години, когато вече бил в гимназията, синът прочел ръкописа и добавил в него нещо и от себе си, като се възползувал от още пресните си спомени за лицата и нещата. Четете сега тая книга, деца. Надявам се, че ще останете доволни от нея и че тя ще ви бъде от полза.

Днес е първият учебен ден. Преминаха като сън трите ваканционни месеци сред природата! Тая заран майка ми ме заведе в училището „Барети“, да ме запише в трети клас: аз си мислех за планината и отивах без желание. Всички улици гъмжеха от деца; двете книжарници бяха претъпкани от бащи и майки, които купуваха чанти и тетрадки, и пред училището се трупаха толкова много хора, че прислужникът и общинският стражар едва успяваха да поддържат входа свободен.

Близо до вратата усетих нечия ръка върху рамото си: беше учителят ми от втори клас, както винаги весел, с разрошените си червени коси, който ми каза:

— Значи сме разделени завинаги, а, Енрико?

Аз знаех това добре; и все пак тия думи ми причиниха мъка.

Едва успяхме да влезем. Госпожи, господа, жени от народа, работници, офицери, баби, слугини, всички с деца за ръка и със свидетелства за преминаване в по-горен клас в другата, изпълваха предверието и стълбите и вдигаха такъв шум, та ти се струваше, че влизаш в театър.

Аз видях отново с удоволствие голямата зала в приземния етаж с вратите на седемте класа, където в течение на три години прекарах почти всички дни. Имаше много свят, учителките сновяха нагоре-надолу.

Моята учителка от първи клас ме поздрави от вратата на класа и ми каза:

— Енрико, тая година ти отиваш на по-горния етаж; няма да те виждам вече дори като минаваш! — и ме погледна печално.

Директорът беше заобиколен от жени, които бяха разтревожени, защото нямаше места за децата им. Стори ми се, че брадата на директора беше по-бяла, отколкото през миналата година. Някои от другарите ми бяха пораснали и напълнели. В приземния етаж, дето разпределенията бяха привършени, имаше деца от долните класове, които не искаха да влязат в класните стаи и упорствуваха като магаренца — трябваше да ги дърпат насила вътре. Някои бягаха от чиновете си, а други, като виждаха, че родителите им си отиват, се разплакваха, и родителите трябваше да се връщат, да ги утешават или да си ги вземат обратно. От всичко това учителките стигаха до отчаяние.

Моят малък брат бе приет в класа на учителката Делкати; аз — при учителя Пербони, на първия етаж. В десет часа бяхме всички в клас — петдесет и четири ученика. От другарите ми от втори клас имаше едва петнадесет или шестнадесет души, между които Дероси, който вземаше винаги първа награда. Толкова малко и тъжно ми се стори училището, като си мислех за горите, планините, сред които прекарах лятото! Аз мислех и за учителя си от втори клас, който беше толкова добър! Той се смееше винаги с нас и беше толкова дребен, че изглеждаше като наш другар. Мислех си за него и ми беше мъчно, че няма да го видя вече с неговите червени разрошени коси.

Нашият учител е висок, без брада, с посивели и дълги коси и има една права бръчка на челото; гласът му е груб и ни изглежда внимателно един след друг, сякаш иска да проникне в душите ни, и никога не се смее. Аз си казах:

— Ето първия ден. Още девет месеца. Колко труд, колко месечни изпити, колко мъки!

Чувствувах нужда да намеря майка си на изхода и се затичах да й целуна ръката.

Тя ми каза:

— Не се бой, Енрико! Ще учим заедно.

Върнах се в къщи доволен. Но няма го вече учителя ми, с неговата добра и весела усмивка, и училището не ми се струва хубаво като преди.