Едмондо Амичис: Сърце (Дневникът на един ученик)

— Браво, Робети! Браво, клето дете! — и му пращаха целувки. Учителите и учениците, които бяха до него, му целуваха ръцете.

По едно време Робети отвори очи и възкликна:

— Чантата ми!

Майката на спасеното дете му я показа и му каза през сълзи:

— Аз я нося, мило ангелче, аз я нося.

И в същото време подкрепяше майката на ранения, която покриваше лицето си с ръце.

Излязоха, настаниха момчето във файтона и файтонът тръгна.

И тогава всички се прибрахме мълчаливо в училище.

Снощи, когато учителят ни даваше сведения за клетия Робети, който дълго време ще трябва да ходи с патерици, влезе в стаята ни директорът с един новозаписан ученик, едно момче с много мургаво лице, с черни коси, с големи черни очи, с гъсти и сключени вежди; то беше облечено в черно и препасано с черен кожен колан през кръста.

След като прошепна нещо на ухото на учителя, директорът си излезе, като остави до него момчето, което ни гледаше като подплашено с големите си черни очи. Тогава учителят му хвана ръката и каза на класа:

— Вие трябва да бъдете доволни. Днес влиза в класа един малък италианец, роден в Реджо-Калабрия, на повече от петстотин мили оттук. Обичайте вашия брат, дошъл отдалече. Той е роден в славна земя, която е дала на Италия прочути хора и й дава силни работници и храбри войници; в една от най-хубавите земи на родината ни, където има големи гори и големи планини, населени от даровит и смел народ. Обичайте го така, че да не се сеща, че е далече от родния си град; покажете му, че едно италианче, в което и италианско училище да влезе, ще намери в него братя.

След тия думи учителят стана и посочи на стенната карта на Италия мястото, дето е Реджо. След това извика силно:

— Ернесто Дероси! — тоя, който винаги взема първа награда.

Дероси стана.

— Ела тук — каза му учителят.

Дероси излезе от чина и застана до масичката, срещу калабрийчето.

— Като първенец на училището — каза му учителят, — прегърни новия другар и му кажи „добре дошъл“ от името на целия клас. Нека синовете на Пиемонт прегърнат синовете на Калабрия.

Дероси прегърна калабрийчето и каза с ясен глас:

— Добре дошъл! — а калабрийчето го целуна с жар по бузите.

Всички започнаха да ръкопляскат.

— Тишина! — извика учителят, — В училище не се ръкопляска.

Но личеше, че е доволен. Калабрийчето също беше доволно. Учителят му посочи мястото и го придружи до чина.

След това добави:

— Помнете добре това, което ви казвам. За да бъде възможно едно калабрийче да се чувствува тук като у дома си и едно момче от Торино да се чувствува като у дома си в Реджо-Калабрия, нашата страна се бори петдесет години и загинаха трийсет хиляди италианци. Вие трябва да се уважавате, да се обичате помежду си; и който от вас обиди тоя другар, защото не е роден в нашата област, ще стане недостоен да повдигне очи от земята, когато минава край него трицветното знаме.

Щом калабрийчето седна на мястото си, съседите му подариха пера и една картинка, а един ученик от последния чин му изпрати една шведска пощенска марка.

Момчето, което изпрати марката на калабрийчето, ми хареса най-много. Името му е Гароне. То е най-едро в класа, почти четиринадесетгодишно е, с голяма глава и широки рамена; то е добро — това личи от усмивката му; но изглежда, че мисли винаги като мъж. Харесва ми също и едно друго момче, което се казва Корети. То носи фланелка с шоколадов цвят и шапка от котешка кожа. Винаги е весело. Син е на един продавач на дърва, който е бил войник във войната от 1866 година и участвувал в квадрата 2 2 Фронт във формата на квадрат. Б.пр. на княз Умберто и разправят, че имал три медала. Има едно дребно момче, казва се Нели; то е гърбаво, слабо и с измършавяло лице. Има едно много добре облечено момче, което винаги си махва косъмчетата от дрехите, казва се Вотини. Пред моя чин седи едно момче, което наричат Зидарчето, защото баща му е зидар. Лицето му е валчесто като ябълка, носът му — топчест. То е много ловко, умее да прави заешка муцуна и всички го карат да прави заешка муцуна и се смеят. Носи малка окъсана шапка, която държи смачкана в джоба си като носна кърпичка. До Зидарчето е Гарофи, източен и слаб, с нос като човката на кукумявка и с много малки очи, който търгува винаги с перца, картинки и кибритени кутии и записва уроците си на листчета, за да ги чете после скритом. Има освен това и едно богаташко момче, Карло Нобис, което изглежда много гордо и седи между две момчета, които ми са много симпатични: синът на един ковач, облечен в палто, което му стига до колената; той е бледничък, изглежда болен и винаги има изплашен вид и не се смее никога. Другото момче е с червени коси, едната му ръка е схваната и е вързана за врата. Баща му е в Америка, а майка му продава из улиците зеленчук. Интересен е и съседът ми отляво, Старди, ниско и набито момче, с къс врат, кисела муцуна. Той не приказва с никого и изглежда че разбира слабо, но слуша внимателно учителя, без да мига, с навъсено чело и стиснати зъби; и ако го попитат за нещо, когато учителят говори, първия и втория път не отвръща, а третия път дава ритник. До него има едно нахално и зло лице, едно момче, което се казва Франти. То е било вече изключвано от друго училище. Има и двама братя, облечени еднакво, които си приличат като две капки вода, и двамата носят калабрийски шапки с перо от фазан. Но най-красив и най-умен от всички, който сигурно ще бъде пръв по успех и тая година, е Дероси; и учителят, който вече разбра това, го изпитва постоянно. Ала аз обичам Прекоси, сина на ковача тоя с дългото палто, който изглежда болен; казват, че баща му го биел. Той е много срамежлив и винаги когато запита някого за нещо или се допре до някого, казва: „Извинявай“, и гледа с добри и тъжни очи. Но най-едър и най-добър е Гароне.