Мери Кларк - Дневникът на един убиец

Тръгна по пешеходната крайбрежна алея и усети силния повей на вятъра откъм океана. Забеляза бързопридвижващите се облаци и прецени, че няма да е изненадващо, ако по-късно се разрази снежна буря, макар утре да се падаше първият ден на пролетта. Зимата се проточи дълго и всички споделяха с какво нетърпение чакат предстоящото топло време. За разлика от него.

Най-много се наслаждаваше на Спринг Лейк при настъпването на късна есен. Тогава идващите за през лятото затваряха къщите си и не се появяваха дори през уикендите.

Чувстваше се огорчен обаче, защото с всяка изминала година все повече и повече хора продаваха зимните си домове по градовете и се заселваха тук за постоянно. Намираха, че си струва всеки ден да изминават стотината километра до и от Ню Йорк, но да осъмват и замръкват в това тъй прелестно кътче на Ню Джърси до океана.

Спринг Лейк, с викторианските си къщи, почти непроменени откакто са били строени около 1890 година, си заслужава неудобството от пътуването, обясняваха те.

Спринг Лейк, с постоянния свеж полъх на океана, преражда духа, бяха единодушни те.

Спринг Лейк, с трикилометровата пешеходна алея край брега, откъдето човек има възможност да се възхищава на сребристото великолепие на Атлантическия океан, е истинско бижу, твърдяха те.

Всички тези хора – и идващите за летата, и постоянните обитатели – имаха нещо доста общо, но никой не притежаваше неговата тайна. Той се разхождаше по авеню "Хейс" и си представяше Маделин Шапли, каквато е била в късния следобед на 7 септември 1891, седнала в плетения стол на просторната веранда пред дома на родителите си, с широкополата шапка до себе си. Тогава е била на деветнадесет години, с кафяви очи, тъмнокестенява коса, уверена в себе си красавица в бяла, колосана ленена рокля.

Единствено той знаеше защо се е наложило да умре час по-късно.

Авеню "Света Хилда", сега засенчено от едри дъбове, които са били млади дръвчета на 5 август 1893, когато осемнадесетгодишната Летисия Грег не се прибрала вкъщи, извикваше други образи. Беше толкова изплашена. За разлика от Маделин, борила се за живота си, Летисия бе молила за милост.

Триото завършваше с Елен Суейн, дребничка и плаха, но прекалено любопитна, прекалено посветена на това да документира последните часове от живота на Летисия.

И заради любопитството си бе последвала приятелката си в гроба на 31 март 1896.

Знаеше до най-малката подробност, до най-лекия нюанс какво ѝ се бе случило, както и какво бе станало с другите две.

Откри дневника през един от онези студени, дъждовни периоди, които понякога настъпват посред лято. Отегчен, влезе в старата конюшня, използвана като гараж.

Изкачи разклатените стълби до задушния, прашен таван и понеже нямаше какво друго да прави, започна да рови из сандъците там.

Първият бе пълен с напълно ненужни дреболии: ръждясали стари лампи; избелели, демодирани дрехи; тенджери и тигани; стара дъска за търкане на пране; пострадали тоалетки с напукани или загубили блясъка си огледала. Все предмети, които човек прибира с намерението да поправи или подари, а после напълно забравя за тях.

В друг сандък имаше фотоалбуми с ронещи се страници, облепени със снимки на сковани на вид хора със строги изражения – сякаш отказват да разкрият чувствата си пред фотообектива.

Трети съдържаше прашни, издути от влагата книги с избелял шрифт. Винаги бе обичал да чете, но макар и едва четиринадесетгодишен тогава, прегледа заглавията и се отказа. В купчината нямаше скрити шедьоври.

Поне още десетина сандъка бяха пълни все с непотребни вехтории.

Докато прибираше всичко обратно, попадна на поизгнила кожена обложка, пъхната в един албум. Отвори я и видя гъсто изписани страници.

Първото вписване датираше от 7 септември 1891 година. Започваше с думите: "Маделин е мъртва от моята ръка."