Мери Кларк: Дневникът на един убиец

Двамата се изправиха едновременно.

Ала семейство Киернан вече бяха напуснали Спринг Лейк. Адвокатът им съобщи, че е упълномощен да приключи сделката. Емили обходи с него всички помещения – наслаждаваше се на архитектурни подробности, които не бе оценила достатъчно при първия оглед.

– Да, много съм доволна, че всичко, което купих, е тук и че къщата е в отлично състояние – увери го тя.

Насили се да прогони растящото си нетърпение да приключи със сделката. Копнееше да остане сама в къщата. Искаше да се разходи из нея, да пренареди мебелите във всекидневната – смяташе да постави канапетата едно срещу друго, перпендикулярно на камината.

Изпитваше потребност да сложи личен отпечатък в този дом, да го направи свой. Винаги бе възприемала жилището си в Олбани като временен подслон, макар да живя там три години. Наложи ѝ се да го намери след едно гостуване при родителите си. Върна се ден по-рано от Чикаго и завари съпруга си в интимна прегръдка с най-добрата ѝ приятелка Барбара Лайънс. Взе си куфарите, качи ги в колата и се изнесе на хотел. Седмица по-късно нае жилището.

С Гари живяха в къща, собственост на богатите му родители. Никога не я бе чувствала като своя. А докато се разхождаше из тази, я обземаха сантиментални спомени.

– Сякаш ме посреща с добре дошла – сподели с Уил Стафорд.

– Права си, ако съдим по изражението ти. Готова ли си да отидем в офиса ми и да подпишеш документите?

Три часа по-късно Емили се върна и отново сви по алеята към къщата.

– Най-после у дома – обяви тя радостно, излезе от колата и отвори багажника, за да извади продуктите, които купи, след като уредиха правните формалности.

Трима работници копаеха плувния басейн до кабината. По-рано сутринта се беше запознала с Мани Декстър, надзирателя на строежа. Сега той я зърна и ѝ махна.

Мина по плочника към задната врата, грохотът от багера заглуши стъпките ѝ. Можеше да се мине и без това, помисли си тя, но си напомни колко приятно ще бъде край басейна, когато братята ѝ със семействата си ѝ гостуват.

Носеше един от любимите си вълнени костюми – тъмнозелен с панталон, а отдолу бял пуловер с деколте по врата. Макар дрехите ѝ да бяха топли, Емили потрепери, докато – отрупана с торби с продукти – пъхаше ключа. Порив на вятъра разпиля косите ѝ по лицето. Тръсна глава да отметне кичурите – един плик се разклати и от него изпадна кутия с овесени ядки.

Няколкото секунди, необходими ѝ да се наведе и да я вдигне, задържаха Емили отвън. И точно тогава Мани Декстър изкрещя стреснато към багериста.

– Изключи машината! Спри да копаеш! Долу има скелет .!

Детектив Томи Дъгън далеч не винаги се съгласяваше със своя шеф Елиът Осбърн, прокурор на окръг Монмаут. Томи разбираше, че Осбърн смята непрекъснатото му ровене около изчезването на Марта Лорънс за натрапчива идея – единственият ефект е, че държи убиеца ѝ постоянно нащрек.

– Освен ако този, който я е отвлякъл, не е минал случайно насам с кола, а после я е убил и е изхвърлил трупа ѝ на стотици километри оттук – обичаше да повтаря Осбърн.

Четиридесет и две годишният Томи Дъгън беше детектив от петнадесет години. През това време се ожени и докато стана баща на двама синове, наблюдаваше как косата над челото му поема на юг, а тялото му се разширява на изток и запад. С кръгло, добродушно лице и сърдечна, бързо появяваща се усмивка той правеше впечатление на сговорчив добряк, който никога не се е сблъсквал с по-сериозен проблем от спукана гума.

Ала в действителност беше първокласен детектив. В участъка му се възхищаваха и завиждаха на способността да обърне внимание на привидно безполезна информация и да я проследи докрай, за да се окаже, че тя е ключът към поредната загадка. През годините Томи отхвърли няколко съблазнителни предложения от частни охранителни фирми. Обожаваше работата си.

Цял живот бе живял в Ейвън-бай-дъ-Сий, градче на океанския бряг, само на няколко километра от Спринг Лейк. Като студент в колежа бе карал автобус, после бе работил като сервитьор в хотел "Уорън" в Спринг Лейк. Именно тогава се запозна с бабата и дядото на Марта Лорънс, които редовно вечеряха там.

И днес, седнал в тясната кабинка – това всъщност представляваше работното му място, – посвети кратката обедна почивка да прегледа отново досието по случая "Лорънс". Елиът Осбърн също желаеше да залови убиеца на Марта Лорънс. Единствената разлика се свеждаше до идеите на двамата относно подхода в разкриването на престъплението.