Мери Кларк: Дневникът на един убиец

Един ден той ѝ се стори твърде депресиран. Накара го да сподели причината. Всичко излезе наяве: голям доставчик на софтуер съдеше начинаещата му компютърна фирма. При това онзи отлично знаеше, че Ерик не може да си позволи да го въвлекат в скъп съдебен процес.

Пое защитата му без хонорар, макар да не хранеше особени надежди. Мислено се шегуваше как ще облепи стените си с обещаните от Ерик акции.

Изненадващо обаче спечели делото. Цената на акциите му мигом скочи. В един момент нейният дял възлизаше на десет милиона долара и тя го продаде.

Сега името на Ерик красеше фасадата на елегантна нова административна сграда. Обожаваше надбягванията, купи прекрасна стара къща в Саратога – всеки ден отиваше с кола до Олбани. Приятелството им продължи. Той се оказа голяма опора, когато се появи тайнственият преследвач. Уреди да инсталират пред дома ѝ висококачествена камера. Именно въпросната камера засне преследвача.

– Просто исках да се уверя, че всичко е наред. Надявам се да не съм те събудил.

Побъбриха няколко минути и си обещаха да се чуят отново. Емили остави клетъчния телефон, отиде до прозореца и го открехна. Връхлетя я студен солен въздух и тя бавно го вдиша. "Налудничаво е – помисли си, – но в този момент ми се струва, че цял живот ми е липсвал дъхът на океана."

Обърна се и отиде до вратата да се увери дали е добре заключена. "Престани – смъмри се тя. – Провери я, преди да си вземеш душ!"

Ала през годината преди да заловят преследвача – въпреки усилията да си внуши, че ако онзи тип е искал да я нарани, е имал доста възможности – започна да изпитва страх и напрежение.

Кари бе споменала, че е единствената посетителка в странноприемницата.

– Но за уикенда са ангажирани и шестте спални – бе добавила тя. – В събота има сватбено празнендство в клуба. А след Деня на падналите[ [1] 30 май – ден на падналите в Гражданската (1861-1865 ) и в други войни – Бел. пр. нямам и килер свободен.

"Щом чух, че сме само двете, тутакси започнах да се питам дали всички външни врати са заключени, дали алармата е включена, дали са взети всички мерки за сигурност" – помисли си Емили, отново ядосана от неспособността си да овладее тревогата си.

Съблече робата. "Не мисли за това" – предупреди се тя.

Но при спомена как се прибра вкъщи и разбра, че той е бил там, дланите ѝ се изпотиха. Тогава намери своя снимка, подпряна на лампата върху нощното шкафче; беше снимана седнала в кухнята по нощница, с чаша кафе в ръка. Никога преди не бе виждала снимката. Същия ден смени ключалките на къщата и постави щори на прозореца над мивката.

После историята със снимките се повтори още няколко пъти: беше снимана в дома ѝ, на улицата, в офиса. Понякога ѝ се обаждаше преправен кадифен глас и коментираше: "Изглеждаше страшно сладка днес, докато тичаше, Емили...", "Тъй като имаш тъмна коса, мислех, чо няма да те харесам, ако си облечена в черно. Но съм грешил...", "Адски ми харесаха червените къси панталонки. Имаш страхотни крака...".

После се появяваше снимка: тя, облечена с описаните дрехи. Намираше я или в пощенската си кутия у дома, или пъхната под чистачката на колата, или сгъната в сутрешния леетиик, доставян ѝ пред вратата.

Полицията проследи телефонните обаждания, но всички бяха от различни автомати из града. Опитите да снемат отпечатъци от получаваните снимки останаха безуспешни.

Повече от година полицията не успя да залови преследвача.

Печелила сте оправдателни присъди за хора, обвинени в сериозни престъпления, госпожице Греъм – изтъкна Марти Вроски, старшият детектив. – Не е изключено да е някой от семйствата на жертвите. Или някой ви е видял в ресторант и ви е проследил до дома ви. А защо да не е някой, научил за многото ви пари, и сега маниакално да ви преследва?

И тогава спипаха да се навърта около дома ѝ Нед Кохлър, синът на жена, чийто предполагаем убиец Емили защити успешно. Вече не е на свобода, повтори си тя, за да си вдъхне увереност. Нямаше защо да се притеснява от него. Той получаваше необходимите му грижи.

Намираше се в северната част на щата Ню Йорк, в психиатрична болница със засилена охрана, а тук бе Спринг Лейк, не Олбани. Легна, придърпа завивките и посегна към ключа на лампата.

От другата страна на авеню "Оушън", потънал в сенките на пешеходната алея край плажа, където вятърът от океана рошеше косите му, мъжът видя как в стаята стана тъмно.

– Спи спокойно, Емили – прошепна той с нежност.