Мери Кларк: През цялата нощ

Тази история започна една вечер, когато моите издатели Майкъл В. Корда и Чък Адамс се замислиха за създаването на роман за Бъдни вечер в Манхатън. И това ме заинтригува.

Много ви благодаря за онзи разговор и постоянната ви помощ, Майкъл и Чък.

Моят агент Юджин Уиник и отговарящата по въпросите на връзките с обществеността Лисъл Кейд ми оказваха непрестанна подкрепа. Джин и Лисъл, благодаря ви!

И накрая огромна благодарност на моите читатели, които с нетърпение очакват книгите ми. Желая на всички ви щастливи и спокойни празници.

Когато моят издател Майкъл Корда ми позвъни, за да ми предложи да напиша коледна история, аз му отговорих:

— Майкъл, ще ти затворя телефона.

— Алвира и Уили — бързо каза той и това ме накара да се замисля. Алвира и Уили са мои любими герои. Не бях писала за тях от цяла година и вече ми липсваха.

„През цялата нощ“ е резултат от този телефонен разговор. Надявам се да ви хареса. Както винаги Майкъл Корда ме насочи към тази история. Отправям гореща признателност на Майкъл и главния редактор Чък Адамс за това, че бяха мои наставници през цялата нощ.

Благодаря на Джипси да Силва, директор на редакционния отдел, на Керъл Бауи, на агента ми Сам Пинкъс, на отговарящата по въпросите на връзките с обществеността Лисъл Кейд и на дъщеря ми Керъл Хигинс за техните винаги уместни забележки и предложения. Накрая, но в никакъв случай не и на последно място, благодаря на моя съпруг Джон Конхийни.

Беше Бъдни вечер в Ню Йорк. Таксито пълзеше по Пето Авеню. Наближаваше пет часът. Имаше много автомобили и тротоарите бяха пълни с хора, тръгнали в последния момент да купуват коледни подаръци, прибиращи се от работа служители и туристи, изгарящи от нетърпение да видят украсените витрини и прочутата коледна елха пред Рокфелер Сентър.

Вече се здрачаваше и небето се покриваше с тежки облаци, сякаш в потвърждение на метеорологичната прогноза за бяла Коледа. Но трепкащите светлинки, коледните песни, звънчетата по дрехите на многобройните Дядо Коледи по тротоарите и приповдигнатото настроение на тълпата придаваше на известната улица празнична атмосфера.

Катрин Дорнън седеше изправена на задната седалка на таксито, прегърнала през раменете двете си момченца. Напрегнатите им тела доказваха, че майка й е била права. Сърдитото лице на десетгодишния Майкъл и мълчанието на седемгодишния Брайън бяха сигурни признаци, че те ужасно се страхуват за баща си.

Преди няколко часа бе телефонирала на майка си от болницата. Все още ридаеше, макар старият приятел и лекар на съпруга й Спенс Кроули да я увери, че резултатът от операцията на Том е по-добър от очаквания и дори предложи момчетата да го посетят в седем часа вечерта.

— Трябва да се вземеш в ръце, Катрин — твърдо изрече майка й. — Момчетата са разстроени, а ти не правиш нищо, за да им помогнеш. Мисля, че няма да е зле, ако се опиташ да ги поразвлечеш. Заведи ги да видят елхата пред Рокфелер Сентър, а после и на вечеря. Уплашеният ти вид ги убеждава, че Том ще умре.

„Не би трябвало да стане така“ — помисли си Катрин. С цялото си същество копнееше да заличи последните десет дни, като започне с онзи ужасен момент, в който телефонът иззвъня и я потърсиха от болницата „Сейнт Мери“.

— Би ли дошла тук, Катрин? Том припадна по време на визитация.

Отначало й се струваше, че има някаква грешка. Стройните, атлетични трийсет и осем годишни мъже не припадат. И Том винаги се шегуваше, че веднага след раждането му, педиатрите го били имунизирали срещу всякакви вируси и бацили.

Но не беше имунизиран срещу левкемията, наложила незабавно отстраняване на далака. В болницата й казаха, че вероятно месеци наред не е обръщал внимание на симптомите. „А аз бях прекалено глупава, за да забележа“ — помисли си тя, като се мъчеше да спре треперенето на долната си устна.