Мери Кларк - През цялата нощ

По лицето му започнаха да падат снежинки. Вятърът се засилваше и студът щипеше бузите му. Искаше му се да срещне полицай и да го помоли за помощ, но наоколо нямаше нито едно ченге. И без това знаеше какво да прави — щеше да проследи жената до жилището й. Имаше един долар — същия, който майка му даде да остави в кошничката на мъжа с цигулката. Щеше да го развали и да телефонира на баба си, а тя щеше да прати полицай, който да вземе портфейла от жената.

„Добър план“ — каза си. Всъщност бе убеден в успеха му. Трябваше да върне портфейла с медальона. Спомни си как, след като майка му каза, че от него няма да има никаква полза, баба му го сложи в дланта й и отвърна: „Моля те, дай го на Том и имай вяра.“

Изражението на лицето на възрастната жена бе ведро и уверено и Брайън знаеше, че няма начин да не е права. Щом върнеше медальона и го дадяха на баща му, той щеше да оздравее. Момчето просто го знаеше.

Жената още повече ускори ход. Брайън пресече след нея още едно кръстовище и стигна до края на следващата пряка. После завиха надясно.

По улицата, по която вървяха сега, нямаше ярко украсени витрини. Някои врати бяха заковани с дъски, сградите бяха осеяни с надписи и уличните лампи бяха изпотрошени. Стиснал бутилка в ръце, на тротоара седеше брадат мъж. Когато минаваше покрай него, човекът протегна ръка.

Момчето за пръв път изпита страх, но не откъсна очи от жената. Снегът се засили и тротоарът стана хлъзгав. Брайън се подхлъзна, но успя да се задържи. Беше останал без дъх от усилието, да не изостава. Още колко ли щяха да вървят, зачуди се той. Получи отговор след четири преки. Тя се насочи към входа на стара сграда, отключи и влезе вътре. Брайън се затича, за да хване вратата, преди да се захлопне зад нея, но не успя. Ключалката изщрака.

Не знаеше какво да прави, но после през стъклото видя, че отвътре приближава мъж. Когато човекът отвори вратата и забърза покрай него, момчето успя да се вмъкне във входа.

Коридорът беше мрачен, мръсен и миришеше на развалена храна. Някъде нагоре по стълбището се чуваха стъпки. Брайън преглътна, за да сподави страха си, и като се опитваше да се движи безшумно, започна бавно да се изкачва. Щеше да види къде отива жената, а после да се измъкне от тук и да потърси телефон. Навярно вместо да звъни на баба си, трябваше да съобщи в полицията, помисли си.

Майка му го бе научила, че когато наистина се нуждае от помощ, трябва да направи точно това.

А до този момент той не го беше сторил.

— Добре, госпожо Дорнън, Опишете ми как изглежда синът ви — спокойно каза полицаят.

— Той е на седем години и е дребен за възрастта си — отвърна Катрин. Седяха в патрулна кола, паркирана пред „Сакс“ близо до мястото, където допреди малко свиреше цигуларят.

Тя усети, че Майкъл успокоително стиска ръката й.

— Какъв цвят е косата му? — попита полицаят.

— Като моята — отговори момчето. — Червеникава. Очите му са сини. Има лунички и един от предните му зъби липсва. Носи същите панталони като моите, а якето му е почти същото, само дето е синьо, а моето е зелено. И е слаб.

Полицаят одобрително погледна към него.

— Наистина много ми помагаш, синко. А сега, госпожо, казвате, че портфейлът ви е изчезнал, така ли? Смятате ли, че може да сте го изпуснали или някой ви е блъснал? Искам да кажа, дали не е бил някой джебчия?

— Не зная — отвърна Катрин. — Портфейлът не ме интересува. Но когато давах на момчетата пари за цигуларя, сигурно не съм го напъхала добре в чантата си. Беше доста обемист и може просто да е паднал.

— Дали синът ви не го е взел и да е решил да си купи нещо?

— Не, не, не! — гневно отсече тя, като рязко поклати глава. — Моля ви, дори не си го и помисляйте.

— Къде живеете, госпожо? Искате ли да позвъните на някого? — Полицаят погледна към халката на лявата й ръка. — Например на съпруга си?

Съпругът ми е в болницата „Слоун-Кетъринг“. И много болен. Сигурно се чуди къде сме. Всъщност скоро трябва да сме при него. Очаква ни. — Понечи да отвори вратата на колата. — Не мога просто да си седя тук. Трябва да потърся Брайън.

— Госпожо Дорнън, незабавно ще разпратя описанието на Брайън. След три минути всички ченгета в Манхатън ще започнат да го търсят. Нали разбирате, може просто да се е отдалечил и да се е объркал. Случва се. Често ли идвате тук?

— Преди живеехме в Ню Йорк, но после се преместихме в Небраска — отговори му Майкъл. — Всяко лято идваме на гости на баба. Тя живее на Осемдесет и седма улица. Миналата седмица пристигнахме, защото татко има левкемия и трябваше да го оперират.