Мери Кларк - През цялата нощ

„Защо не забелязах, че се разболява?“ — мъчително се питаше. Спомни си, че само две седмици по-рано, когато го помоли да донесе покупките от колата, той се наведе към най-тежката торба, поколеба се, вдигна я и се олюля.

Катрин му се беше присмяла:

— Вчера игра голф, а днес се държиш като старец. Какъв спортист!

— Къде е Брайън? — попита Майкъл, когато се върна при нея.

Откъсната от мислите си, тя сведе очи към сина си.

— Брайън ли? — неразбиращо попита. — Ами, тук е. — После се огледа наоколо. — Дадох му един долар. Не дойде ли с теб да го остави в кошничката?

— Не — навъсено отвърна синът й. — Сигурно си го е прибрал. Той е тъпчо.

— Не говори така — скара му се тя и внезапно се уплаши. — Брайън, Брайън! — Цигуларят вече не свиреше и тълпата започваше да се разпръсква. „Къде ли е той? Не може просто да тръгне нанякъде.“ — Брайън — отново извика Катрин.

Няколко души се обърнаха и любопитно я загледаха.

— Малко момче — вече уплашена, обясни тя. — С тъмносиня грейка и червена шапка. Някой видя ли къде е отишло?

Хората заклатиха глави и започнаха да се оглеждат, в желанието си да помогнат. Една жена посочи към опашката пред витрините на „Сакс“ зад тях и изрече със силен акцент:

— Може да е отишъл там.

— Ами елхата? Дали не е пресякъл улицата, за да я разгледа отблизо? — предположи друга жена.

— Може да е в катедралата — обади се трети.

— Не. Не, Брайън не би направил такова нещо. Отивахме при баща му и той нямаше търпение да го види — докато изричаше тези думи, Катрин осъзна, че се е случило нещо ужасно. Почувства, че сълзите напират в очите й. Потърси кърпичка в раничката си и откри, че нещо липсва вътре: познатото усещане на портфейла й.

— О, Господи! — възкликна тя. — Портфейлът ми е изчезнал.

— Мамо! — Лицето на Майкъл загуби начумереното си изражение, с което прикриваше тревогата за баща си. Внезапно той се превърна в уплашено десетгодишно дете. — Мамо. Мислиш ли, че са го отвлекли?

— Невъзможно. Никой не би могъл просто да го замъкне нанякъде. Няма начин. — Краката й се подкосиха. — Повикайте полиция. Момченцето ми изчезна!

На гарата беше пълно с народ. Стотици хора бързаха във всички посоки. Навсякъде имаше коледна украса и бе шумно. Из огромното пространство се носеха всевъзможни звуци и отекваха във високия таван. Натоварен с пакети мъж заби лакът в ухото на Брайън.

— Извинявай, хлапе.

Едва успяваше да следва жената, взела портфейла на майка му. Постоянно я губеше от поглед. Припряно заобиколи семейство с две деца, които му препречваха пътя. Успя да мине покрай тях, но се блъсна в друга жена, която яростно го изгледа.

— Внимавай къде вървиш.

— Извинете ме — любезно отвърна Брайън, като вдигна поглед към нея. В този момент едва не изгуби жената, която следеше. После отново я настигна и я последва по стълбище и дълъг коридор, който водеше към спирка на метрото. Когато жената мина през въртележката, той се промъкна отдолу.

Мотрисата бе толкова претъпкана, че едва успя да се качи. Жената стоеше права и се държеше за металната пръчка, която минаваше над страничните седалки. Брайън застана до нея и се хвана за вертикалния лост. На следващата спирка тя си проби път към отварящите се врати. На пътя му имаше толкова много хора, че той едва не остана в мотрисата и трябваше да изтича, за да я настигне. После тръгна след нея по стълбището към друга линия на метрото.

Този път нямаше толкова хора и момчето застана до възрастна дама, която му напомняше за баба му. Жената с тъмния шлифер слезе на втората спирка и той я последва, впил очи в опашката й, докато тя почти тичаше нагоре по стълбището към улицата.

Излязоха на оживен ъгъл. В двете посоки профучаваха автобуси, бързащи да пресекат широкото платно, докато светофарът не е станал червен. Брайън хвърли поглед назад. Доколкото можеше да види, по улицата нямаше други сгради, освен жилищни блокове. От стотици прозорци струеше светлина.

Жената с портфейла чакаше на светофара. Когато светна зелено, той я последва на отсрещния тротоар. Тя зави наляво и припряно пое по слабия склон. Брайън бързо погледна към табелката с името на улицата. Когато предишното лято бяха дошли в Ню Йорк, майка му измисли специална игра, за да му обясни как са организирани улиците в града.

— Баба живее на Осемдесет и седма — каза тя. — Ние сме на Петдесета. Колко преки остават до нейния апартамент?

На табелката пишеше „Четиринайсета улица“. Трябваше да го запомни, каза си, докато вървеше зад жената с портмонето на майка му.