Мери Кларк: През цялата нощ

Мануел Ортис работеше като полицай едва от година, но вече много пъти се беше сблъсквал с мъката и отчаянието. Сега ги виждаше в очите на тази млада жена. Първо се бе разболял съпругът й, сега беше изчезнало и детето. За него бе очевидно, че тя лесно може да изпадне в истерия.

— Татко ще разбере, че се е случило нещо — разтревожи се по-големият й син. — Мамо, не трябва ли да отидеш при него?

— Госпожо Дорнън, какво ще кажете да оставите Майкъл при нас? Ние ще постоим тук в случай, че Брайън се върне. Ще пратим всичките си хора да го търсят. Ще се разгърнем и ще започнем да съобщаваме по високоговорителите да се свърже с нас в случай, че се е заблудил някъде из района. Ще повикам друга кола, за да ви закара до болницата и да ви изчака.

— Нали ще стоите точно тук в случай, че се върне?

— Разбира се.

— Майкъл, нали ще гледаш за Брайън?

— Естествено, мамо. Ще внимавам за този тъпчо.

— Не го наричай… — В този момент Катрин забеляза изражението на лицето му. „Опитва се да ме успокои — помисли си. — Опитва се да ме убеди, че Брайън е добре. Че няма да му се случи нищо лошо.“

Тя го прегърна. Майкъл я притисна към себе си и каза:

— Дръж се, мамо.

Докато влизаше в жилищния комплекс „Стайвесънт Таун“ край Авеню Би, Джими Сидънс мислено ругаеше. Униформата, която беше взел от пазача в затвора, му придаваше приличен вид, но бе прекалено опасно да я носи по улиците. После успя да отмъкне от количката на някакъв бездомник мръсно палто и плетена шапка. Те му бяха помогнали, но трябваше да намери някакви други дрехи, нещо нормално.

Имаше нужда и от кола, при това такава, за чието изчезване нямаше да съобщят до сутринта, някой от автомобилите на обитателите на квартала: средно голям, кафяв или черен, който по нищо да не се отличава от всяка друга хонда, тойота или форд по пътя.

До този момент не беше забелязал нищо подходящо. По едно време видя някакъв тип да слиза от хонда и да казва на спътничката си „Колко е хубаво да се прибереш у дома“, но колата бе червена, лъскава и привличаше вниманието.

До тротоара спря хлапе със стара бракма, но като чу тракането на двигателя, Джими веднага се отказа. Само това оставаше, помисли си, да излезе на магистралата и колата да се повреди.

Беше му студено и започваше да огладнява. „Десет часа път с кола — каза си. — После ще съм в Канада, Пейдж ще ме посрещне там и пак ще изчезнем.“ Тя бе първото му истинско гадже и много му беше помогнала в Детройт. Знаеше, че предишното лято изобщо нямаше да го заловят, ако по-внимателно бе наблюдавал онази бензиностанция в Мичиган. Трябваше да се сети да провери в тоалетната, вместо да се остани да го изненада ченгето, което излезе от там, докато самият той държеше пистолета си насочен към служителя на гишето.

На следващия ден пътуваше обратно за Ню Йорк, за да го съдят за убийство на полицай.

Покрай него минаха възрастен мъж и жена, които му се усмихнаха.

— Весела Коледа.

Джими любезно кимна. После жената привлече вниманието му, като каза:

— Не мога да повярвам, че не си сложил подаръците за децата в багажника, Ед. Кой в наше време оставя нещо вечер на седалките?

Джими зави зад ъгъла и после крадешком се върна в дълбоката сянка, за да види как двойката се приближава към тъмна тойота. Мъжът отвори вратата, взе от задната седалка малко люлеещо се конче и го подаде на жената, после извади пет-шест шарени пакета. Двамата прехвърлиха всичко в багажника, мъжът отново заключи и се върна на тротоара.

Джими чу, жената да казва:

— Предполагам, че можем да оставим телефона в жабката.

— Естествено — отвърна съпругът й. — Що се отнася до мен, това си е чисто разсипничество. Нямам търпение да видя лицето на Боби утре, когато отвори всичко.

Двамата завиха зад ъгъла и изчезнаха. Това означаваше, че от апартамента си няма да могат да забележат изчезването на колата.

Преди да отиде при колата, той изчака десетина минути. Снежинките затанцуваха около него. Две минути по-късно седеше зад волана и напускаше комплекса. Беше пет и петнайсет. Насочваше се към апартамента на Кали на Десета улица и Авеню Би. Знаеше, че сестра му ще се изненада, когато го види. И едва ли щеше да му се зарадва. Навярно смяташе, че няма да я открие. Защо ли си мислеше, че не може да я следи дори от Райкър Айлънд, зачуди се той.

„Хей, сестричке — помисли си Джими, докато завиваше по Четиринайсета улица, — нали обеща на баба да се грижиш за мен?“ „Джими има нужда от напътствие — бе казала баба им. — Движи се в лоша среда. Прекалено лесно се оставя да го водят.“ Е, Кали нито веднъж не дойде да го види в затвора. Нито веднъж. Дори не му писа.