Мери Кларк - През цялата нощ

— Спенс, аз трябваше да забележа, че се разболява. — Той я прегърна за миг.

— Виж — каза хирургът, — има една стара поговорка: „Лекарю, излекувай се сам“. Когато Том се почувства по-добре, сериозно ще си поговоря с него за това, че не е обърнал внимание на предупрежденията, които тялото му е отправяло. Но сега иди при него с весело лице. Можеш да го направиш.

Катрин се насили да се усмихне.

— Така ли?

— Да, така е много по-добре — кимна той. — Просто продължавай да се усмихваш. Не забравяй, че е Коледа. Мислех си, че ще доведеш със себе си и децата.

Не можеше да му каже, че Брайън е изчезнал. Не сега. Вместо това репетира думите, които щеше да каже на Том.

— Брайън е понастинал и не исках да се разболее.

— Постъпила си разумно. Добре. До утре, малката. И не забравяй за усмивката. Прекрасна си, когато се усмихваш.

Катрин кимна и тръгна по коридора към стая №530. Тихо отвори вратата. Том спеше. Беше на системи. Към ноздрите му бяха прикрепени тръбички. Кожата му бе бяла като възглавницата. Устните му бяха пепелявосиви.

Частната сестра се изправи.

— Питаше за вас, госпожо Дорнън. Ще почакам навън.

Катрин придърпа стола до леглото, седна и постави длан върху ръката на съпруга си, отпусната върху завивката. После се вгледа в лицето му, като попиваше всяка подробност: високото чело, обрамчено от червеникавокестенява коса, същата като на Брайън, гъстите вежди, които винаги изглеждаха малко рошави, правилно оформения нос и устните, които обикновено се усмихваха. Замисли се за очите му, по-скоро сини, отколкото сиви, и за топлотата и разбирането, които излъчваха. „Той вдъхва увереност на пациентите си — помисли си Катрин. — О, Том, иска ми се да ти кажа, че нашето момченце изчезна. Иска ми се да беше добре и да си с мен, за да го търсим заедно.“

Том Дорнън отвори очи и немощно изрече:

— Здравей, скъпа.

— Здравей. — Тя се наведе и го целуна. — Извинявай, че следобед бях такава ревла. Наречи го постменструален синдром или просто старомодно облекчение. Знаеш колко съм сантиментална. Плача даже когато филмите имат щастлив край.

Тя го погледна в очите.

— Справяш се страхотно. Наистина.

Ясно виждаше, че не й вярва.

— Мислех си, че ще доведеш и децата. — Гласът му бе слаб и пресеклив.

Катрин осъзна, че пред Том няма да е в състояние да изрече името на Брайън, без да избухне в сълзи.

— Страхувах се да не те изтощят — бързо изрече. — Реших, че ще е най-добре да почакат до утре сутрин.

— Обажда се майка ти — сънливо рече Том. — Сестрата разговаря с нея. Казала, че ми праща по теб специален подарък. Какъв е?

— Не и без момчетата. Те искат да ти го дадат.

— Добре. Но утре сутрин непременно ги доведи. Искам да ги видя.

— Разбира се. Но след като сега сме само двамата, може би трябва да се пъхна при теб под завивките.

Том отново отвори очи.

— Това вече е приказка. — На устните му се появи усмивка. И после заспа.

Тя отпусна глава на гърдите му и дълго остана така. После бързо се изправи, когато сестрата влезе на пръсти в стаята.

— Нали изглежда прекрасно? — весело попита Катрин, когато жената хвана китката му, за да му премери пулса.

Знаеше, че макар и заспал, Том може би я чува. Хвърли последен поглед към съпруга си и бързо излезе навън, мина по коридора и се спусна с асансьора във фоайето, за да се върне в очакващата я кола.

Цивилният полицай отговори на неизречения й въпрос:

— Засега няма нищо, госпожо Дорнън.

— Казах да ми го дадеш — зловещо изрече Джими Сидънс.

Кали се опита да остане спокойна.

— Не зная за какво говори това момче, Джими.

— Ами, разбира се, че знаеш — възрази Брайън. — Видях те да взимаш портфейла на мама. И те проследих, защото трябва да й го върна.

— Какво умно хлапе! — подигра му се Сидънс. — Винаги върви след парите. — Злобно изгледа сестра си. — Не ме принуждавай да ти го взимам насила, Кали.

Нямаше смисъл да се преструва. Джими знаеше, че детето казва истината. Тя бръкна в джоба си и извади красивия портфейл от марокен. После безмълвно го подаде на брат си.

— Това е на майка ми — предизвикателно каза Брайън. Но погледът, който му отправи мъжът, го накара да потръпне. Беше решил да се опита да грабне портфейла, но сега, внезапно уплашен, пъхна ръце дълбоко в джобовете си.

Джими Сидънс отвори отделението за банкноти.

— Леле, леле! — възхитено извика. — Изненадваш ме, Кали. По-добра си от някои джебчийки, които познавам.

— Не съм го откраднала — възрази тя. — Някой го беше изпуснал и аз го намерих. Щях да го върна по пощата.