Мери Кларк - През цялата нощ

Обгърнала коленете си с ръце, Кали седеше с наведена глава и затворени очи на изтъркания диван. Цялата трепереше. Вече не можеше да плаче и не усещаше умора. „Мили Боже, мили Боже, защо ми се случи всичко това?“

Как трябваше да постъпи?

Ако се случеше нещо с Брайън, тя щеше да носи отговорността. Беше взела портфейла на майка му и тъкмо затова я бе проследил. Ако детето не лъжеше, баща му е тежко болен. Замисли се за привлекателната млада жена с розовото палто. По вида й можеше да се закълне, че всичко в живота й е наред.

Дали Джими щеше да пусне момчето, щом стигнеше там, закъдето се бе запътил? Където и да беше това, полицията щеше да започне да търси брат й навсякъде. „А дори да го пусне, Брайън ще разкаже как ме е проследил, защото съм взела портфейла“ — напомни си тя.

Но Джими се бе заканил, че ще застреля момчето, ако ченгетата тръгнат по петите му. И щеше да го направи, Кали не се съмняваше. „Така че, ако съобщя на полицията, Брайън няма никакъв шанс — помисли си. — Ако сега не направя нищо и Джими го пусне, после с чиста съвест ще мога да кажа, че той ме е заплашил да убие детето. И съм сигурна, че ще го направи — каза си. — Това е най-ужасното.“

Представи си лицето на Брайън. Червеникавокестенявата коса, която падаше над челото му, големите, интелигентни сини очи, луничките на лицето му. Когато Джими го вмъкна в апартамента, отначало тя си помисли, че не е на повече от пет години. Начинът, по който говореше обаче, показваше, че момчето е по-голямо. Беше толкова уплашено, когато брат й го повлече със себе си през прозореца и после по противопожарната стълба. Брайън се бе обърнал към нея с умоляващ поглед.

Телефонът иззвъня. Обаждаше се Айка, прекрасната чернокожа жена, която се грижеше за Джиджи всеки следобед след края на работното време на детската градина.

— Просто проверявам дали си се прибрала, Кали — с плътен, успокоителен глас каза тя. — Откри ли продавача на кукли?

— Боя се, че не.

— Жалко. Трябва ли ти още време за пазар?

— Не, веднага ще дойда да взема Джиджи.

— Не се безпокой. Тя вече вечеря с моите хлапета. Трябва да купя мляко за закуска, така че и без това ще излизам. Ще ти я доведа след около половин час.

— Благодаря, Айка. — Кали затвори телефона. Едва сега забеляза, че все още е по шлифер и че в апартамента е тъмно. Тя се съблече, влезе в спалнята и отвори вратата на гардероба. Ахна, когато видя, че Джими е взел коженото яке и кафявия панталон на Франк. Дрехите, които бе носел брат й, бяха захвърлени на пода — яке, панталон и мръсен гащеризон.

Кали се наведе и вдигна якето. Детектив Шор й беше казал, че брат й е стрелял по пазач и му е взел дрехите. Очевидно това бе неговата униформа — а ето и дупките от куршум.

Отчаяно уви якето и панталона в палтото. Ами ако ченгетата дойдеха със заповед за обиск? Изобщо нямаше да й повярват, че Джими сам е влязъл в апартамента й. Щяха да са сигурни, че тя му е дала дрехи. И отново щяха да я пратят в затвора. Тогава завинаги щеше да загуби Джиджи! Как да постъпи?

Погледна към гардероба и ужасено затърси изход от положението. На горната полица имаше кашон, в който държеше дрехи. Тя го свали, отвори го, извади дрехите и ги нареди върху полицата. После сгъна униформата и палтото, постави ги в кашона, затвори капака, изтича до леглото и се наведе, за да извади отдолу хартията за опаковане на коледни подаръци, която пазеше там.

С треперещи пръсти уви кашона и го завърза с панделка. После го отнесе в дневната и го сложи под елхата. Тъкмо беше свършила, когато на вратата се позвъни. Тя приглади назад косата си, насили се да се усмихне заради Джиджи и отиде да отвори.

Бяха детектив Шор и другият полицай, който бе идвал сутринта заедно с него.

— Пак ли ще си играем игрички, а, Кали? — попита Шор. — Надявам се този път да си поумняла.

Брайън седеше свит на предната дясна седалка, докато Джими Сидънс шофираше по Ийст Ривър Драйв. До този момент никога не се беше страхувал така. Първо мъжът го накара да се покатери по противопожарната стълба на покрива. После го повлече от един покрив на друг чак до края на пресечката, спуснаха се през изоставена сграда и излязоха на улицата, където бе паркирана колата.

Мъжът натика вътре Брайън и му сложи предпазния колан.

— Само не забравяй да ми викаш „тате“, ако някой ни спре — предупреди го.

Детето знаеше, че мъжът се казва Джими. Така се беше обръщала към него жената. Тя изглеждаше толкова уплашена за Брайън. Когато Джими го помъкна през прозореца, жената се разплака и момчето разбра, че се страхува за него. Тя знаеше имената на родителите му. Може би щеше да се обади на ченгетата. Ако го направеше, дали щяха да го търсят? Но мъжът бе заплашил, че ако дойде полиция, ще го убие. Дали говореше сериозно?